*Авторът е написал всичко по-долу в "свободен стих".Той съчетава в себе си обикновенното стихотворение и прозата в едно.
Отвън-навътре
в зениците ми
е черното фитилче,
останало
след
свещицата,която
насрещният
вятър
на
стремежа за материалното
е
угасил.
Свещицата,
която
насрещният
вятър
на
Материалното
е угасил
в
зеницата ми
отвън-
навътре
е
едно
сега
чуканче
от човечност,
обгърната
в самотата на тъмното.
2
Тя
стърчи
в кухината
на орбитите ми-
на границата ( отвън - навътре) -
една
пръчица от восък човечност
недогоряла,
одухана,
окапала
в тъмното
на свободата си...
.....................
Да си свободен значи:
-да не мразиш;
-да не завиждаш;
-да обичаш;
-да не се стремиш да опитомяваш таланта си;
-да се противопоставяш на всяка власт;
- да имаш свое собствено летоброене;
-да си в хармония с времето в себе си;
-да опитомяваш ежедневно душата си и да си и господар.
Например- няма модерна,актуална,структурна,възвишена свобода .Тези и определения се арестуват с думата свобода.Може би хората ги употребяват ,когато искат да подчертаят абсолютната си независимост.От какво?Няма абсолютна независимост.Или аполитичност.Ти живееш в този политикон( в това общество ).Храниш се,отделяш,дишаш,движиш се...В неговата всепоглъщаща среда си.Не си в стерилната среда на "Windows ".Аполитичността довежда диктатурата и анархията.А те -фашизма...Стигаме до духовния арест-да арестуваме думи, да забраним другия.Джугашвили е бил поет в младите си години,бил е свещенник в синагога дори -духовен човек.Преди да се превърне в чудовище.Ким Ир Сен - китарист,поет и преводач -преди да умори от глад 1/5 от народа си.Нерон - артист,Хитлер-художник...преди да се превърне в сатрап.Аполитичносттта( състоянието извън политикон-а)води до духовна стерилност.Тя ,най- после, означава толериране на мълчанието,на всяко мълчание за себе си. Изумителното при човека,това,което го отличава от звяра,е неговата Душа.Не съм чувал,не съм чел Вселената да има душа.А човек има.( в"АзБуки"-1996 г;10-16 април).И само това ми е достатъчно ,за да знам за себе си,че човек е по- сложно устроен от вселената около него.Пишещият стихове човек е този,който иска да осигури на себе си,още един - втори свят,свят на мисли идеи и образи.Свят възвишен и ненужен нему от практична гледна точка.Този свят няма да му даде храна,подслон,богатство и власт...И този свят,създаден от самият него,може да поиска в един ден неговата собствена физическа смърт,ако се срастне с него...Така,както стана при Ботев.Така,както се случи при Веселин Андреев.Така,както се сбъдна при Георги Спасов...
Поетът е духовен човек.Не материален.Когато пише стиха си,той иска да нахрани своята душа,да и въздаде ежедневната порция светлина,топлина,жизненост,да я напои с чувството си.За да и е господар...А душата човешка е диво,жестоко и коварно нещо( виж при Достоевски,Лев Толстой,Некрасов,По,Римските разкази на Алберто Моравия и др. )Душата е отмъстителна и иска жертвоприношения.Колко пъти сме свидетели на нейното внезапно избухване,водещо човека до физическо убийство.После съжаляваш,но не с душата си.Съжаляваш с разсъдъка.Душата ти е подтикнала ръката и нейното продължение-ножът,да извърши убийство.Щастливият миг е този,в който разсъдъкът вземе връх над емоцията и спре ръката.Оцеляваш в политикон-а,но твоята душа ще те изяде.Тя само за миг е била пред прага на тържеството си.Затова мисля,че писането на стихове,текстове в римувана и неримувана форма дори ежедневно,опитомяват душата.И постепенно,с времето ти ставаш неин господар.В своя си свят,възвишен и непотребен материално,си станал светъл и свободен.И постепенно се стараеш да бъдеш такъв и в реалния свят.Това е магията на тази игра - поезията.Но тя е жестока игра - понякога на живот и смърт...Стремежът да наложиш бърз преход от един в двуг свят,води до саморазрушаване,до душевно или / и физическо убийство.
В днешно време е много странно да заявиш,че си готов да умреш за стиховете си,най-малкото защото ще прозвучи неистински,смешно и декларативно.Пак повтарям-поезията в днешните очи на хората е нещо ненужно и възвишено.Ненужно ,защото не може да ги: нахрани, да им даде работа,подслон,да ги направи богати,не може да ги измъкне от блатото.Когато около теб се пукат мехурите с метан и блатния газ на употребените надежди те задушава,ти не мислеш за поезия.
Защото си роб.
Защото,както казва Ст.Цанев,имаме робски ген( в."Демокрация",17.10.1996г. )От около 1315 години държава,над 700 сме били под робство.Всъщност тогава сме били най-равни.Роби-всички,равни -всички...Днес си роб на собственото си Материално.
И тогава идва Страхът.
А това е началото на себеразрушението.Започваш да арестуваш думите в себе си.Заключваш ги в правила,съображения,закони...Идва Тъмното и Самотата.
Вече не си светъл и свободен в своя си свят,защото си разрушил магията,съборил си структурата на света си и си се преклонил пред душата си,след като си я овързал...
Нещо подобно срещаме в "Осъдени души "на Димов,в разказите на ОХенри, при Фридрих Дюренмат.
Нашият мисловен модел е робски( пак Ст.Цанев-интервю на 23.10.1992 год ,извадка от книгата му"Дяволите в ада ще ми ръкопляскат"2003год.),трилогията"Българските хроники"...Ако потърсим нещо светло в историята си("златния век" на Симеон е бил всъщност само...17 години) или покръстването от Борис и обръщане в "правата вяра",стигаме например до ужасяващият факт,че е наредил клането на 52 болярски фамилии-до последно коляно,включително и пеленачета- в името на Христовата вяра.И само за толкова се споменава...Убиваш едни,за да накараш другите да повярват.?!
Винаги сме търсили лидер,водач на нацията.(Спомнете си Иван Шишман,Крали Марко, ,Фердинанд...)винаги и при всяка възможност сме се озъртали на Изток( малко не достигна на Елцин да ни прикачи към новия Съветски съюз,после дори не ни се извини за поредната си алкохолна изцепка...).
Сега потъваме в Запада.Очакваме "христос"-месия от там,слушкаме Големият Нов брат.И чакаме...Чакаме да се случи Голямото нещо.Същото става и днес - в този ден.Робски мисловен модел - търсим Лидер.Той знае!Той може!
Смъртта на поета( в."Континент"-от 14.06.1996 год-интервю на Ст.Цанев)опитомил душата си,станал неин господар,изградил светлия си и свободен свят,настъпва в мига когато се прегърне с властта.Всяка власт,всяка структура на:синдикат,сьюз,организация,камара,партия е изградена на принципа на подчиненост,на строга йерархия,на принципа на затвореност и зависимост от правилата ,които сама си създава.Или ,както казва Ст.Цанев през в."Стандарт"от 9.04.19996 година-това е "стадо със стройна маймунска организация".В нея,в тази прегръдка с властта, изчевза твоята собствена свобода,твоята поезия.Ставаш придворен поет.Почести,звания,орденчета,удобства,власт,печатат те,всепризнат си...но вече не си Поет.Умрял си за поезията.
Робският ни мисловен модел проличава и в езика ни,в собствения ни език.Призивът да се премине на латиница и изписване с латински букви на собствените ни мисли,ще ни убие като народ.
Порових се в историята на езика ни.Имаме 16 глаголни времена,в глаголицата и в кирилицата сме имали по 3-4 и-та и о-та,е-та,а-та.А"реформите"опустошиха езика ни.И сега заприличваме наинвалиди.А руснаци,сърби и украинци оставиха в славянската азбука на своите народи букви,с които да се отличават,да имат и своя идентичност.Сега"сийдваме","хостваме","в"банове"сме,"чатим","тестваме","скорваме","сървайвъри"сме,живеем"он-лайн"...Обогатихме ли езика си?Далече съм от мислите на Григор Пърличев .Или ни харесва моделът от книгата"Проектът троица" с един от авторите-Мартин Карбовски.За мене това е нагледен пример колко грозно и пошло може да звучи един език.И колко унизително...
Трърде вероятно е затова да допринася и безписмената култура - радио,телевизия,кино.
А нашият език превъзхожда по звучност,богатство ,изразност почти всички европейски езици.Ако изрецитирате ,спрегнете в тези 16 времена един глагол- пия,например -след рецитала ви холандецът до вас ще тръсне русолявата си с глава и ще ви гледа с блгоговение сънлив,ошашавен десетина минути поне,французинът и скандинавците ще ви ръкопляскат ,а немецът ще ви се поклони с уважение и респект. Толкова...
Аз имам,нося робски модел на мислене.Съзнавам го...И в мене е жив робския ген.Не успях,не можах да науча собствените си деца на правилен български доколкото мога това.На едни нормални обръщения.Да не говорим купчината книги,която ни дели...Улицата,училището,телевизията и най-после светът ми бил виновен...Виновно е робското ми мислене.Робът в мен.Аз съм роб.Роб на своето битие,днес-в 21 век.Робското ми мислене за лидера, за стадото ,за...А робът не е човек,според древните гърци.Защото не е свободен.Или ,защото ако го освободят,няма да знае какво да прави със свободата си.Тогава ,постепенно, робът в мен се обръща към думите и към своята душа,търси Годо.Очаква Годо...Опитва се да накара думите да се обичат,опитва се да им вдъхне свобода,опитва се да си изгради свой свят,който би го предпазил от гибел.И тук стигам до кръста - въпроса човеци или хора сме...
В училище сме учили как трудът ни е превърнал от маймуна в човек,слизали сме били от дърветата,после сме се изправяли и т.н.
Ако отидете в някоя, спомената с рисунките си пещера и се вгледате в ловните сцени оставени от първобитните,нарисувани с прилепова тор или растителни бои,то ще ви порази тяхното въображение,композицията на рисунката,динамиката на ловната сцена.Защото ловът е игра,ловът е стратегия(войната също е лов,също е игра!)Ловът те кара да мислиш.Убиването за храна,изготвянето на сечива за убиване,не са те направили човек.Убиваш-храниш се .И отново.Ти си на върха на хранителната верига.Трудът не те е направил човек.Играта - да!Защото те е натоварила с ВЪОБРАЖЕНИЕ!
В този ред на мисли Играещият човек ПРОГОВАРЯ.Има нужда от връзка с другия до него.Наблюдавали ли сте малките си деца и внучета как го правят! Играещият човек е СВОБОДЕН.
Вашите деца са свободни...до момента ,когато цамбурнат в Политикон-а.
Забелязали ли сте колко чисти,слънчеви,откровени ,наивни са стиховете,писани от деца.Колко първичност и ласка има в образите.Колко чувственост!
Порасналото дете в мен ,обаче е роб.Защото е в политикона-а.А робът не е човек,според древните гърци.Следователно ,за да оцелея като човек трябва да убия порасналото в мен дете.А това също е игра.И за да оцелея в нея ,трябва ежедневно да опитомявам душата си,да съм и господар.А това е НЕСВОБОДА. И аз оставам несвободен.
# Авторът няма и най-малкото желание да засегне,да обиди някой с горното изложение.Нарочно и преднамерено в него той се позовава само на един автор.Внезапната поява на писменото му издевателство е непреднамерена неслучайност.А робът в него му подсказва,че е никой.Следователно -не е човек(пак според гърците му древни!..)
Нощем...
по Надежда Радулова
Нощем ,
когато
розите ухаят на метафори
и дори "вечната пирамида на живота"
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък
пред Хълма .
Забравил съм вече
гласа си.
От струните-само гъргорене.
Наоколо-дъх на повърнато;
завист и ярост,притворени
в сутерена на нищетата.
Наоколо-
засипани с думи пространства.
Дори светлината съсирена...
в дума от някой забравен.
Закърпил съм нейде
след нея навярно
и част от душата си.
Спокойно да преговаря
словата за ново прераждане
в кварталните спирки
на тялото...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си,
надеждата,че и Смъртта
все някога ще свърши,
припламва като тяло на светулка
от мрака...
Нощем кръвта ми се вслушва
в шепота по тялото или
нощем пълнолунията разраждат сънища
след поредната отминала връзка.
Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки
към очите ти...
Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите
на изоставено от родителите си дете...
Нощем котките се любят по покривите,
а болните от рак
потъват в ада на болките си
и Смъртта шета като добра самарянка.
Нощем любовта
е самотната продавачка
на чувства...
Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
повиват листа и треви ,
сякаш в приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си...
П.С. А утре дъщеря ми
ще хвърли в морето на сините си очи
спасителния пояс на усмивката .
Ще ме целуне за събуждане,
уловила слънцето с косите си.
И денят няма да потъне...
Панта рей
на Стефан
Чудесен ден...вън - твоето погребване.
Смъртта отрано бе разхвърляла
в небето
огромните си бели калии.
Приятелите идваха.И си отиваха.
Докоснали цветята от съня ти.
В очите им тъгуваха моретата
(те заедно с тебе бяха ги преплували...)
Чудесен ден...
Осакатено времето
накуцваше.В залепените думи
по жалейките.
Край скитащите гълъби наоколо.
Сред дървените скелети на сенките...
Сам бях...Последното листо
в прозореца на твоята надежда.
Простените пътеки
помежду ни
към тихите води отвеждаха.
И двамата обичахме света.
И песните на есенния вятър.
В косите мокри от деня
изпратил циганското лято...
2
Нощта бе тъничка змия.
И в теб съсири дневните зеници.
Остави слузеста следа -
да ми напомня за зъбите...
Нощта бе тъничка змия.
Съблякла в кожата си дните.
Сам бях.А времето куцукаше.
Сред гълъбите.Покрай живите...
Джулая
На юг от сънените приливи
залязващата вечер е очакване.
Коприната от синьото
в косите ми
е скрила с формите си
мрака...
На юг от сънените приливи
са твоите очи
и вятъра,
подгонил нощем в улиците
дъга от юли.
В лятото...
От вълнолома идва мрачината -
след късния следобед...тихомълком.
Протяга рамо
до пазача в мене.Сънува
жълтото око на фара.
А лодките са бели многоточия
от мисълта за лунната пътека.
На юг жадуват
(в сънените приливи)
брега за твоята утеха...
Коприната на вечерта
е скрила спомени.
И шепата звезди у мен.
И пристана...
Там утре
влюбени бездомни
ще се целуват.
На Джулая...
В синьото.
Рисунка
Покажи ми
най-тихата улица
от съня си.
Там,където кипарисите
пускаха наволя
лица и шепот
в реката на нощта...
Или там,
където
есента от теб
обличаше в погледи
самотата на дъждовните капки...
Намери по стъпките
в очите ми
най-мечтаната гара...
С неизпратени още влакове.
(Под вагоните времето,помня,
изтичаше...А в часовника спеше раздялата.)
После...
заключи
всичките пътища -
някъде в себе си...
Някъде.
Далече от лошия въздух
и сенките
на едно прощаване.
На сина ми
ЗАТРУПВАТ МЕ НЕСВЪРШЕНИ ДЕЛА.
ПРИТИСКАТ МЕ-ПРОБЛЕМИ НЕРЕШЕНИ.
СИНЪТ МИ ИМА НУЖДА ОТ БАЩА.
ЖЕНА МИ-ДА ПОВЯРВА,ЧЕ СМЕ ЖЕНЕНИ...
ПЪК АЗ,ЗАГЪРБИЛ ХОРИЗОНТА СИН,
ВРАТА РИСУВАМ.ИСКАМ ДА ПРЕМИНА.
ОТВЪД.
АЛА ОТ ВСИЧКОТО ОСТАВА ДИМ
И СЕНКИТЕ НА ЧУВСТВА.ИЛИ РИМИ...
СТРАХУВАМ СЕ,ЧЕ НЯКОЙ ДЕН
НА КРАК
ЖИВОТЪТ РАВНОСМЕТКА ЩЕ ПОИСКА.
ЩЕ МЕ ТЪРКОЛИ ПРЕЗ ВРАТАТА.
ТРАК-
РЕЗЕТАТА В ГЪРБА МИ ЩЕ СЕ КИСКАТ...
И ТОЛКОВА НЕСВЪРШЕНИ НЕЩА
НАД МЕНЕ КАТО ПЯСЪК ЩЕ СЕ РОНЯТ.
СИНЪТ МИ ЩЕ ТЪГУВА ЗА БАЩА,
РИСУВАЙКИ ВРАТА НА ХОРИЗОНТА...
Депутатска
КРАЧАТ ЛИ , КРАЧАТ.
КАЛНО.
КОЛОННО.
КАКТУСИ - КОЛКОТО КРЪСТ.
КАМЕННИ.
КРЕМАВИ.
ХРОМИ.ХРЕМАВИ.
КЛАТЯТ СЕ- КЪРТОВЕ.
/с-с-с-ъ-т ..../
ТОЧНО.
ОТМЕРЕНО.
В ТИКВЕНА СЕМКА.
ВРЕМЕТО СЯКАШ СИ СПИ.
С ТЪПАТА МИСЪЛ
(ЗА ХЛЯБ В ПОНЕДЕЛНИК....)
СЕМПЛО.
ПРЕЦАКАНО.
В СТИХ.
ВСЕКИ Е В НЯКАКВО СТАДО-
СЛЕД ПЪРВИЯ.
(МАЛЪК КРЪЩЕЛНИК НА БОГ.)
В ТОЛКОВА ИСТИНИ-
ТОЛКОЗ ИЗМИСЛИЦИ.
СТРАХ-ДО ПОИСКВАНЕ.
ТОК...
P.S.
НЯКЪДЕ- В СИТОТО.
ВИЕМ-ОТ БОЛКАТА.
СПРЯЛА В ГЪРДИТЕ
КАМА.
ТИХО ПОБЪРКВАНЕ.
ОЩЕ ОТ ЛЮЛКАТА.
ПЛЕСЕННО. СИВО. ТЪМА...
РЕЧИТАТИВ ЗА КРИЛЕ
На Атанас Иванов
ЛЯТОТО ПИЕ КАФЕТО СИ
ДНЕС
В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА.ГЪРБОМ.
ЗАЕДНО С ЛЯТОТО
ПИЯ
РАЗДЯЛАТА С ВАС
В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА.СЛОВОМ.
ПТИЦА ГЛЕДА
НАБОЖНО,В УНЕС
МАХМУРЛУК С ОПТИМИЗЪМ
ОПРЪСКАН
КАК РАЗЛИВАТ
ПОРЕДНАТА СМЕС
НА ТЕЗГЯХА С ЦИНИЗМИ.
КАПЯТ ОБЛАЦИ В ЩАЙГИТЕ С ЛЕД.
ПАДА СЛЪНЦЕТО
АРЕСТУВАНО.
ЕСЕНТА ВЛИЗА В ЛЕТНИЯ МРАК.
С ЕЛЕКТРИЧКА
В ДУШАТА БРАКУВАНА...
МАЙ УМИРАМ...
НИ БЕЛИ КОНЕ,
НИ БАГРЯНИНА УТРИННА МЕСА.
САМО ВРАНИ СЛЕД СМЕСЕН КОНЦЕРТ.
И...СЛЕДИ ОТ КЪЛВАНО,
ПОЕТЕ.
МОЛИТВА
ГЛЕДАМ В СЕБЕ СИ.
КЪСАМ ДУМИТЕ...
ИЗСВЕТЛЯВАМЕ.
ТИХИ СМЕ.
ГРЕШНИ СМЕ.
ГОСПОДИ,
НЕКА УТРЕ ПОПЛАЧЕМ ЗА ДРУГИТЕ.
НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ.ЗА СЕБЕ СИ.
ЗА ТОВА
КОЛКО МНОГО НИ ЛЪГАХА,
КАК НИ ПЛЮХА ПОРЕД ВЪВ ДУШИЦИТЕ.
КАК ЖИВОТА НА ВСЕКИ Е КАРТА.
А ПЪК НАШАТА ВЕЧЕ
Е ЖИЦАТА...
КАК СЕ ЛУТАХМЕ
СЛЕПИ,НЕДЪГАВИ.
(НЯМА СЛЪНЦЕ- ПРИ ДРУГИТЕ СВЕТЕШЕ.)
КАК СИ СТИСКАХМЕ В ХЛЕБЕЦ
ЖИВОТЕЦА-
КАТО МАЛКИ,НАИВНИ ПЕСОВЕ.
.........................
САМО ТИХО....ПОМИЛУЙ НИ,ГОСПОДИ.
ДА НЕ ЧУЯТ ДЕЦАТА ,МОЛИМ ТЕ!
УТРЕ,УТРЕ ЩЕ ПЛАЧЕМ
ЗА МЪРТВИТЕ.
НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ
ЗА СЕБЕ СИ...
ХИЩНИК
На Д.Чапразов
НИСКО ПО ПЛОЧНИКА.
ГЪРБОМ.
С ПЛЯЧКА,СТАЕНА В ПОГЛЕДА.
ОТРЕЦИТИРАМ СИ ВРЕМЕТО-
НЯМА ПРЕСТРУВКИ.И МОЛЕНЕ.
САМО ТИКТАКАНЕ-В ПРАЗНОТО.
ЗЪЛ СЪМ
И ЗВЯР ПО ЗАЧАТИЕ,
БЛИЗАН ОТ КОЛЕДНИ ПОСТИ...
В ПАСТИ
И РОЗОВО МЪРКАНЕ
СРИЧАТ ПОЕМИ
ГОЛЕМИТЕ.
В ГУШИТЕ,НЯКАК НЕИСТОВО,
ХЪРКАТ ГРОШОВЕ-
ЗА ОРДЕНИ.
ГЛУХО БЪЛБУКАНЕ
В СВЕЩНИЦИ
ТЪПЧЕ МОЛИТВЕНО
СЕМЕТО.
КОПЕЛЕ
С ТИГРОВА НОЩНИЦА
БЛЪСКА ДАКТИЛА
ПО ТЕМЕТО...
ТИХО.
ПО СТАДНО...
МАСТИЛЕНО...
САМО ТУПТЕНЕ ОТ ПЕРКИТЕ.
В ЦЕДКАТА "ДРЕБНИТЕ РИБИ"
ЦЪКЛЯТ С ОЧИТЕ СИ
ВЪЗДУХА.
СОНЕТ ЗА ПРИЯТЕЛЯ
СЕГА ДА ВЛЕЗЕМ С ТЕБЕ
В МАЛКА КРЪЧМА.
ДА СЕДНЕМ ТИХО
В НЯКОЙ ПРАШЕН ЪГЪЛ.
ПРЕД ЧАША ВИНО,
СРЕД ДИМА И ГЛЪЧКАТА,
ДА ПОМЪЛЧИМЕ.
ПРЕДИ ТРЪГВАНЕ...
И ТЪЙ- ДО КЪСНА НОЩ.
БЕЗ ЖЕСТОВЕ,БЕЗ ДУМИ
ЗА НАШИТЕ СЪНИЩА
ДА СИ ХОРТУВАМЕ.
ДОДЕТО ПОТЕКАТ
ЛОЗНИЦИТЕ В ПАМИДОВО
КЪМ СУХИТЕ ПЪТЕКИ
НА РАЗСЪМВАНЕ.
КОГА СИ ТРЪГНЕМ-
НЕКА СМЕ ПИЯНИ!
НО НЕ ОТ ВИНО,А ОТ ЛУДОСТ НЯКАКВА.
НАД НАС НЕВИДИМ ОБЛАК ОТ ПОЕЗИЯ
ДА ПЛУВА В ЕСЕННА ПОЗЛАТА.
ДА БЪДАТ МОКРИ ТЪМНИТЕ ПОЛЕТА.
И ПТИЧИ ЗВЪН ОТ ТАМ ДА НИ СЕ СЧУВА.
ДА КРАЧИМ ДЪЛГО,ДЪЛГО
ПОД НЕБЕТО.
И ВСЕКИ СВОЯ ПЪТ ДА ПРОПЪТУВА...
ЕВОЛЮЦИЯ
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО.
НЕ ! СЛОВОРЕДА...
ПОСЛЕ-ГЛАСЪТ ТИ.
ПОСЛЕ-ВЪЖЕТО.
В ЧУВСТВОТО -СИТОСТ.
ЕДРЕЯТ ЦИНИЗМИ.
НЯМА МЕТАФОРИ
С ДЕВСТВЕНИ РИЗИ.
СЛЕД ЗАБРАНЕНИТЕ ДУМИ
ЗА СБОГОМ
ПРОСТО ЗАЕКВА ОТ БОЛКА
СЪРЦЕТО.
НЯКЬДЕ ТАМ-
В НАС НЕРОДЕНО-
СРИЧА ПОТОМСТВОТО ПРАВО НА ВЕТО.
П.С.
СЛЕДВАТ ПЪТЕКИ-
ЗА СТАРИТЕ ПОДВИЗИ.
ПОСЛЕ -УРОЦИ
ПО ТОЧНА СТРЕЛБА.
ТИХО В МЪГЛАТА
КРАЧИМ С МИШЕНИТЕ.
РЕДОМ-
РАЗ-ДВА...РАЗДВА...РА-ЗДВА...
23.12.1997
На Александър Геров
Преди да си тръгне
от тук,
Споменът за теб изпъна
чаршафите от съсирена болка.
И почисти
посипаните на пода
погледи.
От оплакващите.
Избърса изоставените ноти
от пианото
и ги пъхна под леглото
с вехтории и мечти.
Откърти светлината от огледалото
и я пръсна на парчета по пода.
Свали забравените песни от стените
И окачи сенки
на тяхното място...
После
нарисува
икони от въздишките
и въздух,
наситен с тамян...
Издълба в завивката кръст,
а от него потекоха твоите думи...
Събра водите им
в чашка от цвете.
И напои тебеширените листа
по стълбите към лицето ти...
Преди да пристигне
(Знаеше ли...)
Нощта затвори вратите,
но забрави очите ти отворени.
Денят се промъкна оттам,
а светлината-през израненото тяло.
И листата в душата ми
зашумяха за сбогом.
Преди да си тръгне завинаги
Споменът за теб...
П.С.
Няма съд за накрая...
Нито кръгове в ада.
Нито награди...
А една врата.
И бушува
страшен
космически вятър ...
РИСУНКА
ВРАБЧЕТА-РОМЧЕТА В СИВО
ТЪРСЯТ ТРОХИЧКИ.
ПОДОБИЯ НА СЕНКИ
ТИХО
В КОФИТЕ НАДНИЧАТ.
КРЪСТОСВАТ ГРОБИЩА,ГРАДИНИ-
СТУДЪТ Е ГЛАДНА СЯНКА.
ВИНАТА ИМ Е ,ЧЕ СА ЖИВИ.
СРЕД СВЯТ,ОТКЪРМИЛ
БОЛКА.
КЪДЕ И КАК ЛИ ЩЕ ЗАМРЪКНАТ
В ЖИВОТ ОТ КРЪСТОВЕ.
НА СВЕЩ СРЕД БОЖИЯТА ЦЪРКВА
СИ ТОПЛЯТ УСТНИТЕ...
"БЯГАЙТЕ! ВЪН, ХЛАПЕТА"-
(ТЪРГОВЕЦЪТ БОЖИ
ПРИБИРА СВЕЩИТЕ.
ЗАХЛОПВА ГНЕВНО,
ГНУСЛИВО РЕЗЕТО.
ПОСЛЕ ПРЕД ГОСПОД
ЗАХЛОПВА СЪРЦЕТО СИ...)
ОТВЪН СЪЧУВСТВЕНО
ГАРВАНА ГРАЧИ-
СНЯГ Е ОБРЕКЪЛ ЖИВИТЕ.
СЪЛЗА ЗАМРЪЗВА-АКО ЗАПЛАЧЕШ.
ДЪХЪТ-АКО ГО ИМАТЕ...
ЕДНА...
ЕДНА ГОЛА И БОСА ДУША
ПОМЕЖДУ НИ...
СТУД ОТ ДУМИ И ВЕЩИ.
ИЛИ СУЕТА,
ЗАКАЧЕНА ВМЕСТО РАМКА НА ПРОЗОРЕЦА.
НЕПОТРЕБЕН ВАЛИ
НА ПЕТНА
ОПТИМИЗМА.
САМО БОЛКАТА
СПИ ОПАКОВАНА
ПОМЕЖДУ ВЕНИ И ТЪКАНИ.
СЯКАШ
В БЕЗШУМНИТЕ НИШКИ
НА НЕРВНИТЕ СПЛИТОВЕ
Е СКРИТО ТОВА
МОЛЕКУЛНО ЕДИНЕНИЕ
НА БЪДЕЩЕ С МИНАЛО.
ПОСЛЕ
СЕ РАЗПАДА. И АТОМНИТЕ ТЕГЛА
ПОЕМАТ ПО НЕЧИЯ ПРАВИЛНА ОРБИТА,
ОБЛЕПЕНИ В НОВИТЕ СИ НАИВНИ ОБВИВКИ....
МАЙ ИЗТРЕЗНЯВАМ...
ИЗЛИЗАМ ОТ КЪЩИ.
ПОЕМАМ СИ ВЪЗДУХ,
ВЪВ БЛИЗКАТА КРЪЧМА НАХЛУВАМ.
С ПОЗНАТИ-
ПИЯНИЦИ,СМАЧКАНИ ДУХОМ
СЕДЯ.
ФЕРМЕНТИРАМ.
И ПСУВАМ.
Тъга по мама
Като въздишка изтръгната,
след есенни бдения,
тръгна и мама по пътя,
отвеждащ към нищото...
Някой сега я води-сляпа.
Сред други селения.
Някой сега и разказва
за болката нощем .
И вишните...
Може би там е дочакала
тате...с роднините.
Може би слънцето само е чакала-
да провиди...
Или душите на черния хляб и виното
нея са канили да отбие пътя си...
Знам,че искрата накрая
умира и в кремъка.
Че се променяме тихо-
в лицата, в годините,
в климата...
Но ме боли,
че оттука нататък във времето,
без нея ще срещам
студения полъх на зимите.
С мен ще е изгревът,
скъсал на дните и нишката.
С мен ще е залезът,
в който отлитна душата и.
Отиде си мама-
по пътя ,отвеждащ към нищото.
Тъжна и хубава.
Като въздишка по вятъра...
"...но, навярно, часът на кучето
е онзи предел - между деня
и нощта,в който човек не раз-
личава кучето от вълка."
Маргарита Арнаудова,хореограф
Часът на кучето
Някой,
Който много дълго нищо не е разбирал за себеси;
Някой,който е опитвал да заличи
Ивицата от чувства
Помежду прошка
И амнезия;
Някой си,просто побъркан от самота-
Като в едноактова пиеса на Ибсен;
Някой катурнат от сала,
успял да изплува .
И някой,
Който никого не разпозна
след това...
Някой
Накуцващ
Несретник -
Една купчина спомени,
Загърбил пустинята в дните си.
Един компас без посоки и прочие...
Или онзи перко-
Ненужен никому-
Като идея за ненаписан разказ.
Той,
Самият,
Още пробва да опъне кривата тел на времето си
Между старите и нови пясъчни кули.
И като успее,То навярно ще спре в него...
П.С.:
Една сутрин,
Като видях просяка пред църквата,
Си спомних,
Че в предишния му живот
Съм бил негов роб
навярно...
зодия
Несрещнат,неизпратен,неразбран.
Среднощем се събуждам
в чужди песни.
Посрещнат и изпратен
в нечий сън
от толкова изгубени победи
аз само тях във себе си държа -
на дните белите листа...
2
Във тъмното и тихото живеят -
лица
като захвърлени албуми.
Жени,в които съм се влюбвал.
Приятелства от нощни пълнолуния.
И колко свят от тъмното в мен
иде.
А казват някои - свят невидим...
3
...Посрещнат и изпратен
в нечий сън,
догарям във отсрещния прозорец
свещта на залеза отвън,
изтегнал се назавет край Приморско...
КОПНЕЖ
Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача -
така!
Да съм вярност в очите на слепия.
Стара болка,повита в снега.
Да съм бялата птица,
която
ти забрави в чужда ръка...
Да изгарям в пожара на утрото
самотата на твойте коси.
И през тихата есен на дните си
да те чакам с последния стих...
констатация
Пълзи Наситата...
По стъпките,по пръстите.
Спотайва се
Безпаметна,безбожница
Разделя брат
на свой и чужд -
Пред кладата
на хляба,славата.
И кръста.
...Пълнеят с тромби,
склерозират дните ни,
а ние в тях,
олекнали от глухото на стрехите,
по делниците - скринове
събираме си
тихомълком мляното.
И скрито тъпчем
Плявата в душите си...
Пълзи, проклетница,
във костите,
в косите на годините удавени,
Когато се обричахме -
неверници
За храмовете праведни.
-------
И спират още малолетни,
плахи,
глупави
сърцата ни
в черупките на охлюви...
РАПОРТ
Разреши да започна,господин Президент .
Като преди...
Като преди Едно Време -
глъч и суетно бърборене.
Наметнали делници
в своите дела
депутатстват Лица угоени .
Наоколо - бляскави,модни Мъже.
И смях от възкръснало племе.
Наоколо - рой възпалени мечти.
Отвсякъде - мляскане в шепа...
-----------
Като преди ...
Като преди сто лета .
Денем растем.
След вечерните пости.
Шум от Стъпкани . И ...рамена.
Няма Глави ,
а Главоносци.
Разреши да завърша, господин Президент...
КРЪГОВРАТ
И крачиш.Дишаш.Мериш мрака си.
В ентропията - еднодневка проста.
Надеждата,премазана под дните ти
До късно в теб се гърчи.
Безтегловност.
Панелно време.
Скърцат масите.
По тях/охранени/
Пегасите
Доволно хрупат в хор
Овеса си.
Тревясал. Сам.Кокетно пърхаш.
И търсиш място в клоунадата.
Такова време,Господи!
Държат му още пантите.
Клатушка сити вратници.
Пресъхва глухи кладенци.
Мухи обслужват
/ мазни са/
накацали Пегасите.
-----------
И раждат вечно себе си
По страшно кръвни торници...
РЕАНИМАЦИЯ
На Ани,която остана завинаги на три...
ДИШАЙ !
ЧУВАШ ЛИ!
ДИШАЙ!...
ОЩЕ САМО МИНУТА.
ОЩЕ САМО ДА СВИКНА
С ЧЕРНАТА СЯНКА ОТСРЕЩА.
С БАВНИ ,НЕСИГУРНИ СТЪПКИ
ИДВА КЪМ ТЕБЕ ЖИВОТА.
ХАЙДЕ,ИМАШ СЕКУНДИ!
ОПИТАЙ СЕ ДА ГО СРЕЩНЕМ ОТНОВО.
В ТЕЧНОТО СЛЪНЦЕ НА ДНИТЕ
СЯКАШ СМЕ ЗАЕДНО ОТДАВНА.
ТИ САМО ОПИТАЙ !..
ОПИТАЙ -
МОЯТА КРЪВ Е СИЛНА...
---------
ЕСЕН Е.
БЯЛО.
СЛЕД ЗАЛЕЗА.
ДЕВЕТ Е.
ВЕЧЕР.
ПОСЛЕДНАТА.
В ДВЕТЕ ИЗСЪХНАЛИ ЗЕНИЦИ
ТИХО ПРОКЛИНАМ НАДЕЖДАТА.
ПРИЗНАНИЕ
В закъсалите нощи ни прибират.
До гуша пълни- с вино и поезия.
Из пепелта лицата ни събират.
И дълго месят в топлите си длани
кървящите парчета от душите ни...
Заспиваме на тихото им рамо.
Самите- разорени утешители.
И пишем за различни мимолетки.
Камари от метафори изписваме,
заврени в поетичните си клетки...
За тях,любимите, забравяме.
А те се правят още,
че ни вярват.
А те се правят,сякаш
че не виждат...
Мадони на отречени поети,
ако ви топли -
поклон доземи...
НАТЮРМОРТ
Прохожда пролет в мен-
навътре в камъка
капчуци пият хереса на слънцето.
И крача покрай ланшни листопади-
към детството си бързам.За пощада.
Прохожда пролет.
В този свят
на завет мъркат
само котките.
В душата ми камбани пият жадно
следи от ерестта на капките.
В калта са новите хоругви.
И техните ругатели се смеят.
Така ли ще претръпвам -
бит ...пред хляба си.
Като осъден на безветрие-
пред ехо от смеха на брадвите;
Като плътта преди зачеване.
Преди да хлопне глухо вратника...
--------
Прохождам.
В нова пролет.В ново стадо.
Паса блажен от общото - превтасал.
Днес стрижат евтино -
по строфа.
За всяка овехтяла песен.
Опит
Бавно стопявам с устни
паяжината на съня от очите ти.
Навън е поредната утрин
от скучната книга на дните ни.
Сякаш в мига са родени -
пролетно -жизнени -
птиците
бързат в гнездата си ланшни.
Ние къде ли да идем ...
Вчера и Днес зачертаваме.
В мрачното ложе на залеза.
Утре е толкова минало -
знак от лицето на сянката.
Вечност от грижа и болка -
търсят в нас пристан
децата ни.
Може би в друг свят пораснали,
сричат забравени приказки.
...............
..............
Отново е трудна луната.
Изпълни се цяла по склона.
Пъпчива и ...някак рогата.
А аз още чакам гласът ти.
Сега съм в това очакване
една закъсняла соната...
душата ми...
Душата ми е скитницата боса,
посипана със прах от месечина.
Пред прага на лицето ти захвърлена.
Премръзнала от ветрове.
И зими.
Разсънена,
недишаща вода,
покълнала от жертвеник пшеница,
вакханка с тяло на върба,
душата ми е сляпа нощна птица.
А времето с парчетата на дните ни
зашива есени в хастара на небето.
С най-веселия листопад от истини
завръща се у мен сега
Детето...
Безсмъртниче,
от нечия ръка,
разцъфнало в средата на декември.
Изгарям в теб съсирената тишина
след толкова изгубени победи.
ЕСЕ
Заразен е страха.
И насилието.
Породените гени на завистта.
Крясъкът.
Предразсъдъците.
Манията: Мело-
Грандо -
Нарко -
Човеко -
Вещо -
Тирано -
Клепто -
..........Заразна е глупостта.И славата.
Самотата на духа.
Слепотата на мисълта.
Заразите,прочие, са извадени
от списъка на заразните болести,
срещу които нямаме имунитет...
2
Нарисувахме сърца от слънца.
Измислихме мозъци от восъка.
Изядохме смокините.
Останаха непортребни листата им.
Навярно затова и нямаме
памет
за Рая.
Навярно затова сме оставили
кукувичата прежда да преплита
в гнездата на изоставените деца.
Навярно затова сме грешници -
щом не можем да отгледаме душите си
в епруветки.
П.С.
........а истински братя ставаме
едва в братските могили.
Истински сестри - в болници... и манастири.
Всъщност,кой ли глупак е излъгал за първи път,
че всички хора са братя и сестри...
Предчувствието
Където стъпките сънуват още
отсечените в детството тополи.
И слънцето на куцокрак
пристъпя
помежду хора и балкони..
С тояжка дращи политурата
на днешната ми безполезност.
Където птичите гнезда
са тъмни гвоздеи
за разпятие - навярно мъртвите криле
са приковали
към небето си...
Нощта
е топла като праг,
пред който някога си чакал.
С Надеждата повличаш крак
зад този свят,зазидан в мрака.
И после -
мачкан,гол,сакат -
Човекоохлюв от копнежи
сред градския панелен ад
започваш дните да подреждаш.
.................
Отлитат птичите криле,
подобно литнали обятия.
И знак,че входът към небето
е с форма на едно разпятие...
РАКУРСИ
ЩЕ НАМЕРИ ТОЙ КЛЮЧА
КЪМ ТВОЙТО ЛИЦЕ,
ЩЕ СЕ ВМЪКНЕ ВЪВ ХРАМА -
НА ПРЪСТИ.
И,МОЛИТВЕНО СКЛЮЧИЛ
ПРЕД ТЕБЕ РЪЦЕ,
ТОПЛИНА И ЛЮБОВ ЩЕ ПОТЪРСИ...
2
ЩЕ ИЗГЛЕЖДАШ ПРЕД СЕБЕ СИ
МЪДЪР.
И БОГ.
ЩЕ ПРОТЯГАШ РЪКА МИЛОСТИВА.
ПО ТАВАНА ЩЕ КРАЧИ ЗАМИСЛЕН
ВАН ГОГ,
СБРАЛ СВЕТА В СЛЪНЧОГЛЕДОВА НИВА.
3
НО ЩЕ ДОЙДЕ ЧАСЪТ...
ПОЛУНОЩНАТА СВЕЩ
В СИЛУЕТА МУ ЗЛЪЧ ЩЕ ЧЕРТАЕ.
ЛУНЕН ЛЪЧ ЩЕ ОБЛИЖЕ ТРОФЕЯ ЗЛОВЕЩ.
И ЩЕ ВИДИШ,
ЧЕ ГРОБ ТИ КОПАЕ...
4
ПО СТЕНИТЕ НА ХРАМА
ЩЕ ОТСЯДАТ КРИЛЕ,
УМОРЕНИ ОТ НОЩНИЯ ПОЛЕТ.
И ЩЕ ГЛЕДАТ ИКОНИТЕ
С МЪРТВИ ОЧИ.
НА СВЕТЦИ...
И НА " ХУБАВИ ХОРА" ...
ТЕ
ЖИВОТА СИ ПРЕДИШЕН
ЩЕ ЗАДРАСКАТ.
ДУШАТА СИ ЩЕ ИЗМЕТАТ.ДО БЯЛО.
ОТ ТАМ НАСЕТНЕ -
САМО БЛЯСЪК,
КАТО ПАРЧЕТА СЛЪНЦЕ В ОГЛЕДАЛО.
МНОЗИНА ЩЕ ПОВЯРВАТ,
ЧЕ СА АНГЕЛИ.
С КРИЛЕ ОТ КАДИФЕНО ЩАСТИЕ.
В ТЕФТЕРА ЩЕ ЗАПИСВАТ ВСИЧКИ ДАННИ
ЗА ХОРАТА.
( И ЗА ЧОВЕЦИ - В ЧАСТНОСТ...)
БЕЗ ТЕЖКИЯ ТОВАР НА ГРЕШКИТЕ
ЩЕ ТИЧАТ ПО НЕБЕТО СИ БЕЗСПИРНО.
ДУШИТЕ ЩЕ РАЗМЕСТВАТ- КАТО ПЕШКИТЕ.
И ЩЕ ПРИГЛАСЯТ АНГЕЛСКИ.НЕВИННО...
А БОГ ЩЕ ГИ ХАРЕСА.
И ЩЕ КАЖЕ: "СЛУГИ СТЕ МИ,ЩЕ СЯДАТЕ ДО МЕНЕ!"
ТАКА,
ОТ НАЙ-ВИСОКОТО ПОМАЗАНИ,
УСМИХНАТИ ЩЕ ПАДАТ.
НА КОЛЕНЕ...
Опус
Ще си тръгна полека
оттука -
от лозници,пътеки и къщи.
През една мимолетна есен
ще измоля
моето завръщане...
Зад безликия ръб
на пейзажа
като в приказка спират
минутите.
Само градският Хамлет
обажда
накъде да летят
пеперудите.
Само градският луд
се протяга -
с пръсти да стигне
Словото.
После...
После думите падат отвесно.
Над телата...
Подобно охлюви.
Приковават ни -
в рамка от вино.
Или с винени
морски кончета.
Зад димящата плът
на живота
като в пара
светът прохожда...
П.П.
Валяло е.
И в мен е ровила неделята.
Из джобовете.
В зимните палта.
Остатъци от лято да намери.
Или да ме покрие
с паметта.
За някога отминали
недели...
Въпроси
Сякаш в тъмния праг
на кълбо са се скупчили
думите.
Гледа зимно небето.
Зад лицето ми
прашно мълчи.
А така се надявах
Да запаля деня си
в зеленото.
Да напълни очите,
преболели от стари сълзи.
Да се сепне душата ми,
ако някъде в тебе застене
или стигне до дните ти
моят есенен стих...
Ще спася ли смеха.
Ще прогоня ли зимата
в себе си -
тази стара,противна мома.
Ще засея ли с обич,
в зелено,
ръцете ти.Ако паднат на прага.
И не стигнат до друга земя...
Спомен за мама
Като въздишка изтръгната,
след есенни бдения
тръгна и мама по пътя
към Нищото.
Някой сега я развежда -
сред други селения.
Някой сега и разказва
за болката нощем .
И вишните...
Може би там е дочакала
тате - с роднините.
Може би слънцето райско
е чакала-
за да провиди.
Или душите на черния хляб
и виното
нея са канили
да отбие
по пътя си
вечен...
Знам,че искрата
накрая умира
и в кремъка -
някога.
Пясък не пали във тялото
огън
или в птицата - утро.
Че се променяме
- тихи,безмълвни
в лицата, в годините...
Зная го.
Но ме боли,
че оттука нататък
във времето,
аз без нея
ще срещам
студения полъх на зимите.
С мен ще е изгревът,
скъсал във дните и
нишката.
С мен ще е залезът,
с който отлитна душата и.Някога...
Отиде си мама-
по пътя ,отвеждащ към Нищото.
Тъжна и хубава,
като въздишка на вятър...
Инцидент
...Тази стая не е проветрявана.
Тази стая
с лош,запарен въздух.
На изгнили листи
от надежда.
На забравени мечти.
И срещи.
На отплували лица.
И птици. Сякаш
есенните листопади
в нея са забравили от дните.
И надничат
в клоните им голи
непорасли още новолуния.
Сякаш времето
е спряло в нея...
Само от стрелките се оттича -
като звук на закъсняло ято.
Или в късен вятър
от косите ти,
нарисуван в мен
по памет...Тази стая
с лош,дъждовен климат.
С мелници
за неродено жито.
С мрежите на дни
изкърпени
покрай живата река
от минало...
В нея ще осъмна
утре,
мила.
Приготви ми новите пътеки.
С новите лъжи
във нови дрехи.
Тази стая в мен звъни
прощално -
като спомен от едно
напиване.
--------
Утре ще съм друг
-оголен,ръбест;
-без ъгли,студен и хлъзгав.
Претопен
след песните и виното
в страх
от следващо
завръщане...
Бучка лед ще съм .
Без чувство.
Безнадеждно чист.
И само малко
ще нагарчам
в тебе
при преглъщане...
Утре ще съм друг -
тъга без примеси...
Култ
Днеска
ще се шляя сам.
Ще дописвам кръстословици.
Край свещенната река
на чувствата.
Покрай залези
от минало.
И ще съчинявам стихове.
Епиграми... епитафии.
За свещенни крави.
И брамини,
наторили своите поляни.
Днеска ще съм
като всяко куче.
Ненаучило обноски.
Ще се подпечатвам
по ъглите.
На картини.
Със свещенни крави.
Или ще облайвам
в такт
Брамините,
наторили своите
Поляни...
Надвечер
ще допълзя
до себе си.
Пълен кръг
на този свят
направил.
Ще се свия.
В залеза.
На сухо.
Или в нечия
осъмнала представа.
Отдалече ще ечат
(с брамините)
песни .
За свещенни крави...
Акрополни мисли
В хармоничния вертикал
на времето.
Или там,
където
съдбите ни са разпънати
в хоризонтала на
Желано и Сбъднато;
в храмовите му колони
навярно
потъват сега
ежедневните ми
случайни радости,
подаряващи
играчки
от образи и звуци,
за да продължавам пътя си...
където нищо не се случва.
Където накрая ще срещна Смъртта.
А подаръците на времето
в мен
ме карат
да изглеждам свободен,
да потъвам
в нирваната на свободата си.
Или да завиждам
на умението на Никос (Казандзакис) и Мелина(Меркури)