Неведоми са пътищата на историята и кой знае ще устоят ли в крайна сметка пред натиска на Запада Кадафи, Чавес, Лукашенко и новото ръководство на социалистическа Куба - силите са твърде неравни.
С увереност мога да кажа само едно: историческата победа ще бъде накрая за такива хора, каквито са били руските болшевики и нашите съвременници Фидел Кастро, Уго Чавес, Александър Лукашенко. Ще бъде тяхна, защото са въплъщавали в живота си благородните идеи на социализма и са се грижели за благото на своя народ. Затова и ще ги помнят потомците.
Колкото и да се старае антикомунистическата пропаганда, тя няма никога да успее да изтрие от историята фактите, например това, че болшевиките откриха пред десетки милиони неграмотни хора пътя към образование и кариера, за каквито по-рано всички онези хора не са могли и да мечтаят.
Те осигуриха медицинска помощ на всички и всеки, превърнаха изостаналата аграрна страна във втора икономическа и военнополитическа държава в света. Да, те не успяха в много неща, но два пъти изправяха страната от руините - отначало след Първата световна и гражданската, а после и след Втората световна война.
Онези, които днес търсят сметка на болшевиките, в същото време старателно премълчават техните заслуги.
Точно така, както се премълчават заслугите на Кадафи пред народа от обвиняващите го днес в геноцид над собствения му народ. Независимо от това как ще завърши противостоянието в Либия, народът на тази страна неведнъж ще си спомня онова време и че именно Кадафи даде скъпоценна вода на либийските селяни, че превърна безжизнената пустиня в плодородна земя, която храни либийските селяни; ще си спомнят за безплатната медицина и образование, за безвъзмездните държавни дотации при покупка на жилище за младоженците (всяка двойка по либийските закони получава 65 000 долара за покупка на жилище) и за бензина, който в Либия беше по-евтин от водата.
Ще си спомнят, особено ако либийците има с какво да сравняват след победата на пронатовския алианс.
Ще си спомнят и белорусите своя "диктатор", особено ако либералите все пак успеят да свалят Лукашенко, който спаси народното стопанство на Беларус от мародери и осигури на народа си достоен живот, без безработица, бездомни старци и безпризорни деца.
Ще помнят и Уго Чавес, който подобно на Фидел Кастро също с всички сили се стреми да осигури достоен живот на своя народ.
Може да си спомнят и за Садам Хусейн, управлявал в Ирак с твърда ръка. Но при него шиити, сунити и кюрди не се колеха и не се взривяваха посред бял ден, а БВП на човек и жизненото равнище в страната при Садам Хусейн беше едно от най-високите сред развиващите се страни.
Колкото си искат могат да обвиняват и да търсят сметка от лидерите, неугодни на Запада и НАТО.
Но потомците ще имат възможност да сравняват постиженията на двете антагонистични системи.
Когато на хората им е добре, винаги им се иска да им е още по-добре. (На това е и построена антисоциалистическата пропаганда: "На глупака не му трябва нож, ще го излъжеш с цял кош приказки и прави с него, каквото щеш").
Но когато става лошо, хората започват да си спомнят онова добро, което са имали.
И ако например, съветската епоха потомците ще си спомнят като време, когато не е имало бездомни, безработни, като и безпризорни деца, с какво ще запомнят те епохата на Елцин и Чубайс? С приватизации и банкрути?
С какво ще запомнят епохата на победилата демокрация в техните страни иракчани, афганистанци, сърби?