Ривлин Влад : другие произведения.

Миниатюри

Самиздат: [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь|Техвопросы]
Ссылки:


 Ваша оценка:
  • Аннотация:
    превод: Георги Ангелов

  АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА
  
  - Едно, Две, Три, Четири, Пет...Ракетата "Ангел на Смъртта" е готова за старт...
  - Отивам да търся! - пропя ракетата "Ангел на Смъртта", излитайки.
  - Който не се е скрил - аз не съм виновен - протръби "Ангелът на Смъртта", приближавайки към града - и се прицели...
  
  ГРАДИНА
  
  Живял градинар, който цял живот си мечтал да направи хората щастливи. Накрая постигнал мечтата си и отгледал ябълка, плодовете на която правели хората щастливи.
  Мнозина харесали плодовете на чудесното дърво и най-добрите от тях мечтаели да ги споделят с всички. Затова те си разделили чудесната градина, в която се заели да отглеждат чудо-ябълки.
  Но не на всички харесал този замисъл. Намерили се и такива, които искали ябълата на щастието да им принадлежи само на тях. Неведнъж се опитвали те да завладеят чудесната градина, но всеки път получавали отпор от тружениците, работещи тук ден и нощ. Дошъл и змей изкусител от онази страна, където залязва слънцето и се опитал да подмами тружениците с изгодите от възможната продажба на чудесните дървета и земята. А когато не успял да ги съблазни, решил да отрови плодовете на дърветата.
  И когато станало време да се прибира реколтата, се оказало, че красивите и здрави на вид плодове са червиви отвътре.
  - Каква гадост! - започнали да се мръщят тружениците. - Нима през цялото време сме се трудили заради червиви ябълки?! Та те всички са напълно прогнили!
  - А колко народ даде живота си за тази градина! - най-гръмко от всички се възмущавал Змеят. - И какъв народ! Истински стопани! При тях и една ябълка не би изгнила!
  Тук всички труженици започнали да се възмущават:
  - Мамили са ни през цялото време! Тези ябълки правят хората не щастливи, а глупави и гладни!
  - Тук сте прави! - ухилил се със змийската си усмивка Змеят. - Добре, ще ви помогна в бедата - ще ви намеря добри стопани, при които нито една ябълка няма да пропадне, всички вие ще бъдете сити и ще сте ми благодарни.
  И той докарал нови стопани, които си поделили цялата градина и започнали да се разпореждат с нея всеки, както намери за добре - кой вила си построил, кой започнал да търгува със земята, кой открил моден магазин.
  Само тружениците на градината все се възмущавали от измамата и изпитвали горчивина от червивите ябълки.
  А ситите и доволни червеи през това време изпълзели от ябълките, за да получат дивидентите си от бившата градина.
  - Какви глупаци са хората! - смеели се те. - Не може ябълката на щастието да направи глупака още по-глупав! Змея победиха, пълчищата от мародери надвиха, а нас така и не ни догледаха! - насмивали се те над гладните и изиграни труженици.
  
  
  
  БEЗОТВЕТНА ЛЮБОВ
  
  Очите му бяха умни и печални, като на човек, победен от живота.
  Той дълго я чакаше в къщи, застинал на прозореца като статуя. При това неотклонно гледаше към тесния път, водещ към къщата, откъдето тя трябваше да се появи.
  Ушите му нервно потръпваха, опитвайки се да уловят познатото почукване на токчетата й, а ноздрите се стараеха да уловят така желаната миризма.
  В очите му царяха Надежда и Страх! Само Надежда и Страх и нищо повече! Той едновременно и се надяваше, че ей сега ще я види, и в същото време смъртно се страхуваше, че тя никога повече няма да се върне.
  Накрая не издържаше и побягваше към старата автогара, където я търсеше навсякъде.
  Търсеше я с очи по закусвалните, където тя често седеше с познати. Ако беше там, той се хвърляше към нея с щастлив лай.
  А ако я нямаше, без да обръща и най-малко внимание на зовящите го миризми на пържено месо, се устремяваше към работното й място. То беше постоянно, работното й място - между коларски път и мръсен стобор, скриващ от чужди очи още по-голяма извратеност и мръсотия. На фона на оградата тя изглеждаше като сянка или призрак, живеещ в някакъв свой, неведом свят.
  Любовта му към нея беше напълно безнадеждна, защото тя обичаше само Герич и за него бе готова на всичко.
  Именно за Герич тя харчеше всичките си пари, като се хранеше с каквото й попадне и нощуваше в едностайна къщурка в едни от най-страшните и мизерни покрайнини на южен Тел Авив.
  Герич и "работата" отнемаха всичките й сили и за него не оставаше нищо: ни любов, ни ласка, ни топлина, нито дори внимание.
  Но той бе винаги наблизо, самоотвержено защитавайки съня й от подлите и нагли плъхове, опитващи се да завладеят убежището й и страшно ръмжеше и при най-малкото шумолене край вратата й.
  Опитваше се да я сгрее с топлината си, когато я тресеше като в треска от мъка по Герич и тъжно гледаше лицето й със застинала полуусмивка след въжделената доза.
  Какво беше намерил в нея?
  Тя съвсем не приличаше на мадона - вече немлада, с обезобразено от пороците лице и изтощено тяло.
  И все пак горещото му кучешко сърце принадлежеше само и единствено на нея - старата, грозна, обречена наркоманка.
  Той не можеше нито да я спаси, нито да й помогне.
  Той й беше само беззаветно предан. Предан така, както може да бъде предано само кучешкото сърце.
  
  БРОЙЛЕРНА КОКОШКА
  
  Бройлерната кокошка гледаше света с тъпо безразличие.
  Тлъстината и безразличието бяха нейна същност.
  Гледайки я, си помислих, че има хора и епохи, удивително напомнящи на бройлерни кокошки.
  
  
  
  ЖИЛО
  
  Беше обикновен почивен ден. Зад прозореца - жега, каквато се случва в самия разгар на лятото. Заедно с родителите си Вадик тръгна към морето - единственото по това време място в природата, където жегата не само не потискаше, но беше дори съвсем на време.
  На плажа имаше много хора, а във водата, освен къпещите се, - цяло море от насекоми - бръмбари, калинки, някакви летящи мравки, оси...
  Едни насекоми отчаяно се опитваха да се спасят, други, било от безсилие или от отчаяние, се примиряваха с участта си и безучастно лежаха върху водната повърхност.
   "И какво толкова ги привлича към водата?!" - изненада се Вадик, виждайки тази картина - "Да бяха събирали нектар от цветята някъде в градините или да си строяха мравуняци. А те вместо това се стремят към морето, където несъмнено ще загинат, като че ли тук с мед е намазано. Я колко е голямо морето, а те всички са толкова мънички. Нима не разбират, че ще се издавят?!".
  Той още повече се изненада, когато видя как огромен черен бръмбар, намиращ се на няколко сантиметра от спасителния бряг, вместо да направи малко усилие и да се измъкне накрая на пясъка, изразходва остатъка от силите си, за да се отдалечи още повече от брега.
  "Вместо да се спаси, той прави всичко, за да загине" - с удивление си помисли Вадик. -"Може да е така уплашен, че вече нищо не може да съобрази от страх?". От филмите знаеше, че това се случва често с хората по време на стихийни бедствия. Може би и при насекомите е така?
  "Сами няма да се спасят" - реши детето и влизайки във водата, започна да лови и да изважда на брега насекоми. Той ги оставяше на пясъка, но те веднага се устремяваха обратно - във водата. Вадик с изненада отбеляза този факт. Като че ли ги спасяваше против собствената им воля. - "И какво толкова ги привлича към гибелта?" - с удивление си помисли той. Но веднага си отговори. - "Та нали те не могат да мислят като човек и вероятно не знаят дори какво им е нужно. Нали са само насекоми".
   "Навярно само човекът знае на кого какво е необходимо" - помисли си момчето -"Но трябва да им се помогне, щом като само аз знам какво им е нужно и как да ги спася!" - реши той. Избраната от Вадик мисия на спасител го вдъхнови. И изпълнен със съзнанието за нейната важност, той отново се хвърли на помощ на неразумните насекоми.
  Видял пред себе си полужива оса, Вадик, без да се замисли, я хвана в дланта си. -"Тя няма да ме ужили, ако я спася" - реши той и... сгреши.
  Осата не оцени благородството на спасителя си и го ужили по дланта.
  За броени частици от секундата Вадик от спасител се превърна в жертва и вдигна плач до небето.
  Той плачеше не толкова от болка, колкото от негодувание. Осата не беше оценила благородството му и му беше отвърнала с черна неблагодарност.
  На вика на детето дотичаха възрастните. Когато Вадик през сълзи им разказа за своята трагедия, всеки от тях по своему отреагира на произшествието.
  - Защо изобщо си влязъл да ги спасяваш ? - учуди се някаква лелка - това е природа, тя си има свои закони.
  - Децата вечно нещо намират - усмихна се мъжът на лелята - не могат те просто така да се къпят или пекат. Непременно нещо ще си измислят, някого ще спасяват...
  - Намерил кого да спасява - мърмореше баща му - осите да не са пчели! Каква полза от тях? Прашец не събират, мед не дават...
  През това време майката на Вадик измъкна жилото и намаза ужиленото място с крем. Болката в дланта утихна, но в душата на Вадик остана обида.
  
  
  ЗМИЕЛОВЕЦЪТ И ЗМИЯТА
  
  Змията имаше отровен нрав.
  И единственият, който я обичаше, беше Змиеловецът.
  Той беше единственият, който успяваше да намери към нея подход, бе научил всичките й навици, чувстваше всяко нейно движение.
  Той обичаше в нея абсолютно всичко: великолепната й кожа, от която бе направен неговият каиш; кръвта й, която винаги пиеше с наслада; месото й, което беше любимото му лакомство.
  Но повече от всичко той обичаше отровата й, която продаваше срещу големи пари.
  Благодарение на нея, той наричаше себе си продавач на живот и смърт.
  И често след успешен лов, пържейки змийското месо, той обичаше да размишлява за живота и смъртта
  И двете възприемаше като игра.
  Игра, която си бе избрал и от която Змията никога не можеше да се откаже.
  Игра, в която той винаги печелеше.
  До деня, когато Змията му отвърна със взаимност.
  В този ден Тя разтвори за Змиеловеца стоманените си обятия и здраво ги стисна - костите на Змиеловеца изхрущяха...
  Умирайки, той за първи път почувства върху устните си вместо студената кръв на змията, гореща кръв. Неговата собствена.
  
  
  КОТАРАК В РАЯ
  
  Тук е топло и през зимата, и морето е винаги топло. Рай за туристите. Те добре осъзнаваха, че се намират в рая и се стараеха да поемат колкото може повече от райското слънце и море.
  Аборигените също знаеха, че се намират в рая, но слънцето и морето им бяха в изобилие. На тях не им беше до рая и през цялото време бяха загрижени къде още да припечелят. Те мечтаеха за съвсем друг рай - за онзи, който, макар и временно, принадлежеше на туристите, можещи да си позволят да се наслаждават на слънцето и без да мислят за нищо, да се възхищават на палмите.
  Само старият, оскубан котарак, настанил се на корниза и мрачно наблюдаващ суетнята на туристите, не подозираше, че се намира в рая.
  
  КОТКИ ОТ ПОМИЙНАТА ЯМА
  
  Котките от помийната яма бяха олицетворение на нищетата. Всички ги съжаляваха, но никой не искаше да ги помилва.
  
  
  ЛЪВ И ЧАКАЛ
  
  Веднъж в късна есен старият Лъв внезапно почувства студ.
  Но не беше от студа. Беше старостта.
  Като че ли самата есен тихо промълви:
  - Време е.
  И Лъвът мислено й отговори :
  - Готов съм.
  - Оставям ти всичките си владения - каза той на младия лъв, дошъл за царството му.
  - Вече съм твърде стар, за да царувам. Такъв е законът: Когато дойде млад лъв, старият трябва да си иде. И аз си тръгвам, оставяйки ти всичко, което съм владял досега. Отивам там, където рано или късно отиват всички стари лъвове. Така беше и с лъва, когото смених. Така рано или късно ще бъде и с теб. Но сега е време да вървя. Отивам си без бой, защото е безполезно да се опитваш да надвиеш времето, да победиш старостта, да спориш с младостта. Затова заминавам за Пустинята. Тя е безкрайна и не принадлежи на никого. Но рано или късно, всички ние ще й принадлежим.
  Сбогом - казал той на младия Лъв - време е да се срещна със Смъртта.
  Никой не посмял да го спре, пък и не им било до него нито на младите лъвици, любуващи се на младия лъв, нито на младия лъв, оглеждащ новите си владения.
  Без да се оглежда, Лъвът отишъл в пустинята, където го чакал смъртта.
  Уморен от дългия път, Лъвът с бяла грива легнал върху равнодушните камъни на пустинята.
  Да, именно така искаше да умре - сред безкрайната пустиня.
  Поне в тези последни часове ще го изповяда самият Творец, а помен - с неговата кръв и плът, ще му направят птиците и зверовете, живеещи тук.
  Мислите на Лъва били нарушени от появата на глутница чакали.
  Той веднага подушил мръсната им миризма.
  Чакалите в страхлив лек тръс приближавали към него.
  Първи до умиращия Лъв доближил чакалът с прозвище Най-Храбър от Храбрите.
  Това бил мършав, малък чакал, наречен така, след като първи нападнал мъртва пантера и й прегризал гърлото.
  Впоследствие Най-Храбрият от храбрите твърдял, че когато нападнал пантерата, тя била още жива.
  Останалите чакали му вярвали, защото никой от тях не би се осмелил да нападне даже мъртва пантера.
  - Сега в жилите ми тече благородната кръв на Пантерите - хвалел се чакалът.
  - В следващия си живот, непременно ще стана Лъв - самодоволно заявявал Най-Храбрият от храбрите чакали.
  Според чакалското поверие всички чакали някога били Лъвове.
  Но после Творецът за нещо им се разгневил и ги направил чакали.
  Най-Храбрият от храбрите се заклел на сродниците си, че ще върне на целия им род благородната титла, изгубена някога.
  Чакалите вярвали, че всеки чакал може да стане Лъв.
  За целта било необходимо само да намерят короната на царя на животните, с която Творецът е наградил Лъва.
  - Часът настана, събратя - завил Най-Храбрият от храбрите, надушвайки миризмата на Царя на животните и повел роднините си по следата му.
  Доближила благородния старец, глутницата дълго гледала умиращия Лъв.
  След пладне всички околни скали като огромна зрителна зала били пълни с чакали, чакащи да видят как Най-Храбрият от храбрите ще убие стария Лъв и сам ще стане Лъв.
  В предвкусване на зрелището, те скимтели от възторг. Да, накрая Лъвът ще бъде унизен, а чакалите възвисени.
  Напускайки скалите-трибуни с тържествуващ поглед, Най-Храбрият от храбрите под възторжения вой на роднините си тръгнал към Лъва.
  - Дай ми короната си - казал той на Лъва, приближавайки - и аз ще те пощадя.
  - Короната? - усмихнал се Лъвът.
  Сякаш отхвърлил от себе си старостта, той се надигнал от земята.
  Най-Храбрият от храбрите отскочил встрани от него.
  Чакалите на трибуните уплашено завили.
  - За какво ти е короната на Царя на животните? - отново с усмивка попитал благородният старец.
  - За да стана Лъв - предизвикателно заявил чакалът и веднага се отдръпнал.
  - Хайде с мен - казал Лъвът към чакала - ще ти открия тайната как да станеш Лъв.
  И Лъвът се устремил към Залеза, където имало висок сипей.
  Обезпокоен, Най-Храбрият от храбрите заситнил след Лъва.
  Никой от останалите чакали не посмял да застане на пътя на Лъва.
  Всички те покорно поели след белогривия Лъв.
  Лъвът заведе чакала до високия сипей.
  Долу имало огромна пропаст, където не се решавали да поглеждат ни хората, ни животните.
  - Ако искаш да станеш Лъв - обърнал се старецът към Най-Храбрия от храбрите - не се бой да гледаш право в слънцето, когато започва животът ти, и първи тръгни срещу Смъртта, когато дойде за теб.
  - Готов ли си? - попитал Лъвът.
  Лапите на чакала се разтресли.
  - Там, зад тази бездна, е короната, за която мечтаеш. - казал Лъвът - Направи първата крачка срещу смъртта и тогава, в следващия си живот, е възможно и да не бъдеш повече чакал.
  Чакалът подвил опашка и се отдръпнал от сипея.
  Лапите му треперели и били твърде тънки за такъв скок.
  - Никога няма да опитате кръвта на живия Лъв! - обърнал се Лъвът към чакалите и както в младостта си, леко скочил в бездната - срещу Смъртта.
  Останали на високия сипей, Най-храбрият от Храбрите и сродниците му внезапно разбрали, че никога няма да станат Лъвове.
  Ни в този живот, ни в следващия.
  Страхливо отстъпвайки и жумейки от залязващото слънце, те поели обратно -
  по-далече от сипея.
  
  ЗА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЛИЧНОСТИ И ТВОРЧЕСТВОТО
  
  Едни обожествяват историческата личност, други се стремят да я унищожат. Но всеки смъртен счита за свой дълг или да осъди, или да оправдае.
  Ако никой никога не се е опитал да убие историческата личност или поне да я оклевети, значи тя не е била историческа личност, а само обикновен политик.
  Историческите личности са безсмъртни като боговете, политиците пък са смъртни като всички хора.
  Награди, звания, премии - всичко това е много почетно и извънредно приятно.
  Но в огъня изгарят само най-добрите книги.
  Затова главното признание за писателя са затворът, разстрелът или изгарянето на клада.
  Ако са те затворили, изгорили на клада или разстреляли, не си живял напразно!
  А ако никой нито веднъж не се е опитал да те убие или да те прати в затвора, какъв писател си?
  Но ако не са искали нито да те убият, нито дори да те затворят, нека поне да те четат.
  Ако теб просто те четат, ти си просто писател.
  Но висшата награда за писателя е безсмъртието. Вечността никога не греши в избора на своите лауреати.
  
  СЪДБАТА НА БРИЛЯНТА
  
  Младият ученик на ювелира се влюбил.
  Дълго той обмислял как да изрази чувствата си към своята възлюбена и накрая решил да го направи чрез благороден камък.
  Събрал всичките си пари, той купил елмаз и вложил в него всичките си чувства, превръщайки благородния камък в брилянт.
  Брилянтът станал великолепен - огромен, сияещ с множеството си разклонения.
  Но беда - в бързането си той не закрепил както трябва брилянта в скъпия пръстен.
  Девойката била трогната от красивия и скъп подарък и носела пръстена, без никога да се разделя с него.
  Тя работела тежка работа в кухнята на ресторанта и веднъж лошо закрепеният брилянт се изплъзнал от пръстена и заедно със сметта попаднал в помийната яма.
  Чистачите не забелязали скъпоценния камък и той се оказал погребан под купища боклук на огромното сметище.
  Какво нямало тук: и стара електроника, и овехтяли мебели, и вестници с вече никому ненужни новини, и полиетиленови пакети с битови отпадъци...
  Целият този използван материал се мокрел под дъжда, който се леел като от ведро в тази нощ върху земята.
  Над сметището кръжали птици и плъхове в търсене на плячка.
  Тук имало и хора, които търпеливо преравяли отпадъците, за да открият нещо ценно, което хората понякога случайно или нарочно изхвърлят - от яд или злоба.
  Но в мътната вода брилянтът станал напълно невидим за очите на животни и хора.
  Вниманието на хищниците било привличано от стъклени парчета, блестящи на светлината на Луната или на светлината на Слънцето, които, сменяйки се, ту се появявали, ту отново изчезвали зад облаците.
  Очите на хищниците пламвали при вида на блестящите парчета и отново угасвали от яд и разочарование, когато отблизо се запознавали със своята находка.
  Брилянтът лежал сред купищата боклук, задушавайки се в мътната вода и не видял горчивите сълзи на девойката, когато открила загубата.
  - Не тъгувай - казал й юношата - аз ще ти направя още по-красив камък - обещал й той.
  Девойката се успокоила и се усмихнала.
  И двамата си помислили, че новото творение на ювелира ще има по-щастлива съдба.
  Нали вече щели да го пазят.
  
  
  ЦЪРКВАТА НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАТВОРЕНА!
  
  Вратите на Църквата бяха заключени, а на портата - обява: "В понеделник богослужение няма да има".
  Пред Църквата беше безлюдно и само някакъв човек продължаваше упорито да дърпа дръжката на вратата, нежелаейки да се примири с очевидния факт.
  - Затворено! - накрая сърдито му каза църковният пазач.
  - Това е Църква! - невъзмутимо отговори човекът - Църквата никога не трябва да бъде затворена!
  
  
  УЛИЧНИЯТ МУЗИКАНТ
  
  Побелял уличен музикант с черни очила, които го защитаваха от слънцето или от срама, свиреше на цигулка направо сред оживената тел авивска улица.
  Той свиреше много познатата, жизнеутвърждаваща мелодия: "Ние сме живи! Ние ще бъдем!". Но при него тази мелодия звучеше като въпрос: "Ще бъдем ли?".
  Изглеждаше, че той мисли, свирейки, за нещо свое, отдавна наболяло и задава на минувачите измъчващите го въпроси. Отривистите звуци на мелодията наистина приличаха на въпроси, зададени след тях.
  Минувачите бързаха край него, като че ли стараейки се по-скоро да избягат от въпросите на уличния музикант.
  
  СЪН
  
  - Ти съвсем ме забрави - оплакваше се бащата - силите ми вече не са същите и не мога всичко да върша сам, както по-рано.
  - Татко, не се вълнувай - успокояваше го синът - утре ще дойда и ще направя всичко.
  Бащата в отговор мълчеше.
  - Всичко, решено е! Утре! - обещаваше на себе си синът.
  Събудил се, той още дълго размишлява за какво е този сън, който му се присънваше така често - баща му отдавна не беше сред живите. А и той самият отдавна беше старец.
  
  СТАРА И НОВА КЪЩА
  
  Събориха старата къща, а заедно с нея - нечия съдба и епоха.
  На мястото на стария дом построиха нов. Други съдби се появиха в него...
  Начало на друга епоха.
  
  АВТОБИОГРАФИЯ
  
  Родих се в край на синьо море и знойно слънце. Тук минаха моето детство и младост.
  Сега също живея край море, в край на знойно слънце.
  Само морето тук е друго, слънцето - друго и всичко наоколо е друго.
  А и аз вече съм друг.
  Като цяло, за това време в моя живот значителни събития не станаха.
  
  
  ПРЕДСМЪРТНА ЗАПИСКА
  
  Разчиствайки сметките си с живота, самоубиецът написа в предсмъртната си бележка само една фраза, обяснявайки постъпката си: "Тук не ми хареса!"
  
  ДВА СВЯТА
  
  В детството е възможно всичко - всякакви чудеса. Защо в края на краищата заменяме този свят, където всичко е възможно, с друг, където може да съществува само вероятното?
  
  ЗАЩО?
  
  - Защо храниш котките? - попита минувач стареца, който всяка вечер носеше храна на бездомните животни. - Те не знаят какво е преданост, те са алчни, хитри и вместо да ловят мишки, просят, а щом изпросят от теб храната се бият една с друга за всяка троха като нахални и озлобени бедняци.
  В отговор старецът се усмихна и каза:
  - Виж хората. Нима те се държат по-добре, макар че ходят на два крака, а не като котките на четири. Нима хората не са също алчни и хитри? И нима се отнасят един към друг по-добре от скитащите котки? Но нали някой, въпреки всичко, обича хората. Иначе животът отдавна щеше да свърши!
  
  ЧОВЕК И СКОРПИОН
  
  - Скоро тук ще има цъфтяща градина!- възкликна човекът, оглеждайки пустинята - Тук ще растат дървета, ще се появят къщи и хората няма да се нуждаят нито от вода, нито от храна!
  Скорпионът, притаил се сред камъните, недоумяваше, чувайки думите на човека:
  - Какво не му стига? И какво може да бъде по-прекрасно от пустинята? И защо на хората винаги им е нужно да разрушат нечий дом, за да построят свой?
  
  ЗМИЙСКИТЕ МЕЧТИ
  
  Змията, наблюдавайки прелетните птици, размишляваше какво би направила, ако имаше крила.
  - Аз бих...- мечтаеше змията.
  
  КАКТО В ЖИВОТА
  
  Музиката е като живота, в който нещо може да ти харесва повече, друго - по-малко, но той ти е скъп.
  Животът на всеки човек е като чута за първи път мелодия. Ако ти е харесала, ти се иска да звучи цяла вечност. А ако не, тогава бързаш с нея, но все пак се надяваш да чуеш и нещо очарователно.
  След всяка пауза в звученето на любимата мелодия, ти замираш. Това ли беше всичко? И се радваш, когато чуеш продължението. А понякога ти се струва, че мелодията ще звучи още дълго, но тя внезапно прекъсва.
  
   БУРЯ
  
  Бурята се нахвърли върху града от морето с такава ярост, като че ли й беше омръзнало постоянната миризма на пържено месо, бира, цигари, урина и козметика, денонощно увиснала над крайбрежието. Огромните вълни отнесоха загражденията по брега, разрушиха пътищата и разбивайки стените на скъпите магазини и ресторанти, отнесоха в морето ценното оборудване, електрониката и още маса различни скъпи неща.
  За няколко дни миризмата на печено месо и урина изчезна, и над крайбрежието се възцари ароматът на бурята. Собствениците на магазини и ресторанти през това време бяха съкрушени заради щетите.
  А морето, след като си поигра с човешките ценности, ги изхвърли обратно на брега под формата на купчини сгърчен метал, парчета пластмаса, отломки дървесина и разбити бутилки. Така и лежаха на брега всички тези върнати от морето човешки ценности като куп вехтории. Но сега собствениците им бяха напълно равнодушни към тях.
  
  
  ЧОВЕК И ЛУНА
  
  За това, че не трябва да гледа пълната луна, човек е слушал от дете. Ето и сега тя гледа света с тежкия си поглед. Отхвърляйки всичките си съмнения и страхове, човекът погледна право в огромната луна и каза:
   - Всичко ще бъде наред. Това не е моята луна!
  
  ***
  Човек посади дърво. Светът стана по-добър.
  
  
  ЧАСТНОСОБСТВЕНИЧЕСКИ ИНСТИНКТИ
  
  Първата работа на котарака, заселвайки се вкъщи, беше да маркира територията. Страшно зловоние - ето какво беше следствието от частнособственическите му инстинкти.
  
  РИЖИЯТ КОТАРАК
  
  Огромният риж котарак със злоба гледаше стареца, който хранеше нещастните оскубани котки, а него през цялото време отпъждаше.
  Котаракът беше зъл на съдбата в лицето на стареца.
  - "Защо помагаш на недъгавите, а не на мен?!"- възмущаваше се котаракът и очите му жълтееха от злоба.- "Аз съм силен, здрав, ловък... Защо всички блага даваш на тези мизерници, а не на мен?!"
  
   ***
  Самотното облаче без дъжд прилича на зла насмешка на небето към изсушената земя.
  
   ***
  Memento mori - напомня гробището на живите.
  
  НЕ СЕ ИСКА ГОЛЯМ МАЙСТОРЛЪК
  
  "Не се иска голям майсторлък" - си каза обущарят и реши да опече пирог.
  - Е, как е? - самодоволно попита той гостите си, когато пирогът беше готов. - Не е по-лош от този на майстора на пироги, нали?
  - Не е по-лош, но и не по-добър - беше отговорът.
  
  
  
  НЕЩО ОБЩО
  
  От къщи излязоха съпрузи с куче. Порази ме в тези хора и кучето нещо общо, което ги караше много да приличат един на друг.
  Това общо беше очите им.
  
  
  БРЕМЕТО НА ВЛАСТТА
  
  Когато на Страшния съд попитаха високия сановник защо не се е грижил за обикновените хора, той с въздишка отговори:
  - Бях зает с държавни дела и за хората просто не ми оставаше време.
  
  СВИНСКАТА ГЛАВА
  
  В отдела за месо на голям хранителен магазин, под стъклото на тезгяха, на огромен поднос беше поставена свинска глава.
  Очите й бяха по човешки сини и изразителни. Те гледаха любителите на свинско, през стъклото, с ням укор. Срещайки този поглед, би могъл лесно да повярваш, че човек е произлязъл не от маймуната, а от свинята.
  
  
  ИЛЮЗИИ
  
  Илюзиите са като стъкло - разбиват се на хиляди парчета от срещата с реалността.
  Само онези, които имат бича кожа вместо обикновена или обувки с дебели подметки,
  ще минат по парчетата на разбитите илюзии.
  
  
  
   БОА И ПЛЪХ
  
  Боата беше най-любезна от всички зверове в полето.
  Тя успя да хване воден плъх.
  "Добре ли ти е в моите обятия?"- попита боата своята жертва.
  Жертвата й отговори с жално хрущене на кости.
  
  
  
  СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ
  
  Тя е на двадесет, той - на двадесет и три. Родени са в северен Китай, в дълбоката провинция, където няма работа и хората са традиционно бедни. Решили са да изживеят този живот заедно. Млади са и се обичат, но нямат нито дом, нито пари.
  Притежават обаче безкрайното като вечността китайско търпение и здраво като стомана упорство.
  Ще строят новия си живот като път. За това ще им трябват пет, а може би и десет години. Тя ще се грижи за старци и ще чисти чужди домове в чужда страна... А той ще строи жилища за други, далеч от къщи. В неделя те ще си говорят по телефона или по скайп. А в делнични дни, след работа, ще си изпращат писма със сърчица по електронната поща.
  Ще спечелят достатъчно, за да си построят свой собствен дом, в своята страна. Ще имат собствен магазин, а може би и ресторант. Ще родят деца и ще им дадат добро образование. На техните деца няма да им се наложи да пътуват през девет земи в десета, за да сменят памперси на старци и да се превиват пред строителните предприемачи.
  Гастарбайтерите вярват в щастливото си бъдеще. Всичко им предстои.
  
  
  ОВЧАРЯТ-ФИЛОСОФ
  
  Старият овчар беше философ. Той обичаше да размишлява за живота и се опитваше да открива смисъл във всичко наоколо. Но далеч не всичко в живота можеше да се обясни и старецът често се сблъскваше с въпроси, на които не намираше отговор.
  -Защо например овните толкова охотно вървят именно след козела, а не след човека или поне след кучето? - мислеше старецът. - Нали човек е много по-умен от козела, а кучето е по-благородно. Но овните са готови да вървят само след козел, макар че е вонящ, глупав и своенравен. Защо става така?
  Старецът упорито мислеше над този въпрос, не намираше отговор, но не се предаваше.
  Погледът му спря върху хълмовете, едва различими в сутрешната мъгла, като че ли те криеха в себе си отговора.
  Но откъсвайки поглед от хълмовете той отново видя стадото овни, сякаш за първи път.
  И го осени: козелът е така мил за овните, именно защото са овни!
  
  ОВЧАРЯТ-ФИЛОСОФ
  (Друг вариант)
  
  Овчарят се измъчваше от въпроса защо овните така охотно вървят именно след козел.
  Ненамирайки отговор, той се обърна с този въпрос към жена си.
  -А ако те тръгнат не след козел, а след същия овен като тях, тогава ще ти стане ли по-леко?
  Овчарят отново се замисли.
  
  
  КАКТУС
  
  - За кого цъфтиш тук? - попита прелетната птица, спряла да почине в пустинята, край кактуса. - За кого тук са предназначени тези прекрасни цветове и сладки плодове, които така щедро раждаш?
  Кактусът сред пустинята, вместо отговор продължи все така да си цъфти и да дава плодове. Та нали това беше неговата същност.
  
  ПРАХ
  
  Прашната буря нахълта в града като неканен гост. Разгонвайки хората по домовете им, прахта установи свой ред над града и природата.
  Тя засипа пътищата и автомобилите, къщите, дърветата, храстите, а после се вдигна в небето, закривайки слънцето.
  Но ето че проливен дъжд я изми от дървета и покриви, изми улиците и я отъпка...
  Въздухът се изпълни с озон и природата въздъхна с облекчение.
  Понякога се случва прахта да се издигне до небето.
  Но дори вдигайки се чак до небето, прахта си остава прах, а слънцето - слънце.
  
  
  ГЛУПАВАТА СТАРИЦА
  
  Всички вещи на старицата, заминаваща да живее при дъщеря си, бяха събрани и натоварени в автомобила.
  Беше време за тръгване, но тя всеки път намираше причина да се забави с още няколко минути. Ту проверяваше входната врата дали е добре затворена, ту отиваше до прозорците да проверява и тях. Като че ли заминаваше не завинаги, а за известно време.
  И когато вече нямаше какво повече да се проверява и за пореден път се убеди, че нищо от нещата не е забравено, тя внезапно започна да събира ябълките, нападали в градината на празната къща. Те бяха толкова много, че посивялата от есента земя едва се виждаше изпод разноцветните ябълки.
  -Мамо, защо са ти тия ябълки? - изненада се дъщеря й - Малко ли са ти вехториите, които вземаш?!
  - Оглупяла е, старата! - измърмори зетят и с досада ритна една ябълка.
  Старицата за миг се откъсна от своето занимание и погледна дъщеря си. В очите й имаше сълзи.
  
  
  ЯБЪЛКАТА ОТ ДЕТСТВОТО
  
  Един от най-ярките спомени от детството ми е чудесната ябълка, която растеше в двора ни. Никой не знаеше на колко години е. Старците, пораснали в двора ни, я помнеха още от времето на своето детство.
  И деца, и възрастни гледаха на Ябълката като на чудо - Дървото имаше необятни размери и беше много високо, така, че ако се гледа отдолу, изглеждаше, че короната му сякаш изчезва в небето.
  Ябълката беше толкова голяма, че децата, покатерили се на нея, седяха по клоните й като птици и за всички винаги имаше място.
   Напролет, ароматът на цъфтящата Ябълка се чувстваше във всяка къща, а наесен тя цялата беше обсипана с узрели ябълки. Те имаха удивителен цвят, благодарение на който Ябълката приличаше на новогодишна елха. Аромата на онези ябълки помня и досега, макар, че много неща от детството си възприемам сега като легенда.
  Но най- удивителното в тези ябълки беше не техният цвят, аромат и вкус. Те бяха толкова огромни, че не се побираха в детските длани.
  Ябълката раждаше всяка година, но веднъж, по време на буря, я удари мълния и изгори половината дърво. Оттогава Ябълката стоеше полуовъглена. Но с това чудото не свърши. Половината дърво изгоря, но оцелялата част продължи да дава плодове.
   И ябълките, както и преди, бяха същите - огромни и ярки.
  После детството ми свърши и започнаха моите безкрайни скиталчества по смутните времена. В живота си видях толкова, колкото не съм мечтал в детството си. Но такива ябълки повече никога в живота си не видях. Както и дървета, които макар и изгорели, продължават да раждат.
  Може би такива ябълки има само в детството?
  
  
  
  
  
  
  ПРЕПРОЧИТАЙКИ ШАЛОМ АЛЕЙХЕМ
  
  Дядо ми беше добър и весел човек.
  Идиш беше родният му език и затова Шалом Алейхем - своя любим писател, той предпочиташе да чете в оригинал.
  Препрочиташе често Шалом Алейхем, много помнеше и наизуст. И всеки път се смееше на шегите му или се замисляше, ако от прочетеното му ставаше тъжно.
  Бях на 14. От идиш знаех само отделни думи и изрази - в нашето семейство идиш беше език за посветените - на него говореха помежду си само старците, когато не искаха да разберем нещо.
  Затова аз четях Шалом Алейхем на руски.
  Четейки, попитах дядо защо толкова обича Шалом Алейхем.
  Той ме погледна усмихнат и ми изрецитира откъс от "Щастието придойде ".
  - Да се каже една рубла е обидно, а внезапно можеш и две да получиш. Да се каже две, - страх те е ...
  Дядо цитираше любимия си писател и се смееше от душа.
  А на мен не ми беше смешно. Никога не бях живял в границата на уседналост, не бях ходил в хедер вместо на училище и ми бяха непонятни веселието или тъгата на дядо ми, възторгващ се от прочетеното.
  - Къде е тук смешното? - попитах го.
  Той не каза нищо, само тъжно ме погледна.
  Завинаги запомних този поглед.
  Кое беше натъжило дядо ми? Времето, което ни разделяше или това, че не разбирам идиш?
  Оттогава минаха много, според мерките на човешкия живот, години.
  Цяла вечност.
  Отдавна го няма дядо.
  А аз отново и отново препрочитам "Щастието придойде" на Шалом Алейхем.
  И всеки път отново и отново се възторгвам от остроумието на Тевие, от добрите му и тъжни шеги.
  И всеки път си спомням за дядо.
  
  
  ТРИТЕ МЕЧКИ
  
  От всички получени от Вадик на Нова година подаръци, повече от всичко му хареса албумът и цветните моливи.
  Имаше, разбира се, и други подаръци - детски конструктор и много различни игри. Но какво може да се сравни с обикновения лист хартия и молив?!
  Веднъж той дълго плака и нито родителите, нито възпитателката в детската градина не можеха да го успокоят.
  И тогава някой от възрастните се досети да му даде молив и хартия. Той веднага престана да плаче и се зае да твори. Оттогава това стана любимото му занимание, което предпочиташе пред всяко друго. Вземайки молива в ръка, той забравяше за всичко на света. Никакви съблазни не можеха да го откъснат от творчеството.
  Така беше и този път.
  Оставяйки другите подаръци встрани, Вадик се зае да твори.
  Никой от възрастните не му пречеше и само усмихнато се споглеждаха един друг.
  Накрая, рисунката беше готова.
  -Каква красива гора! - възхищаваше се майка му.
  -А небето, като истинско е! - ликуваше дядото.
  -А как ще се казва картината? - попита баба му.
  -Трите мечки - уверено отговори Вадик.
  -Мечки?! - почти в един глас се удивиха възрастните.
  -Да, мечки - спокойно отвърна художникът.
  -А къде са мечките? - попита майка му.
  -Те не се побраха - все така спокойно отговори детето.
  
  
  КУЧЕ И КОТКА
  
  Докато котката деловито се ровеше в боклукчийската кофа, огромното куче лежеше на тротоара и гледаше света с очите на човек, който не чака нищо добро нито от живота, нито от хората.
  Котката му хвърли недоволен поглед и с упрек му каза:
  -Защо гледаш света толкова укоряващо?! Какво мислиш, че си по-добър от всички тук?!
  -Някога към мен се отнасяха като към човек - отговори кучето. - А и сам се чувствах като човек. В къщата, където мина целия ми живот, аз бях всичко - и домашен лекар, и пазач, и най-предан приятел. А после семейството се разпадна и дома го няма. Сега никому не съм нужен и се чувствам не като човек, а като куче.
   -А на мен моят живот ми харесва - отговори котката - аз никога и от никого не съм зависела като теб и винаги съм разчитала не на нечия милост, а само на собствената си хитрост, ловкост и нокти. В живота трябва да можеш да си намираш храна, а не да пазиш нечия къща и да лекуваш някого.
  - Никога не съм имала дом - продължаваше котката - на мен той не ми трябва. Моят дом е там, където ми е добре. Просто не бива да се гнусиш от никаква работа. А работа винаги има - поучаваше кучето тя - ако не си нужен като доктор, работи като мен - на боклука. Кой ти е виновен, че се гнусиш от боклукчийските кофи? За прехрана би ти стигало напълно и щеше да си доволен от живота.
  На това кучето й отговори:
  - Дори и ако исках да се завирам в боклукчийската кофа, не бих могъл да го правя - прекалено съм голям за нея. Не съм котка.
  
  НОВА ГОДИНА
  
  Нова година на Светата Земя. Вместо елхи - палми на всяка крачка, които не е необходимо да се украсяват. Природата сама е украсила зрелите им фурми. Узрелите плодове падат под краката ни, а понякога и направо върху главите ни.
  Падащите върху главите ни плодове ни карат да вдигнем глави и да погледнем небето. Разбудено от плодовете на финиковата палма, човешкото съзнание се устремява към небето, за нови открития.
  
  
  ***
  Животът понякога е сив и безрадостен като суша. За да се преживее този оскъден на радост живот, трябва да имаш мощни като на палмата корени, или търпението и издръжливостта на маслината, или умението да намираш радост в малките и на пръв поглед незначителни събития, подобно на цветята в пустинята, които пазят всяка капка вода. Твърдата кора пази семето на живота за по-добри времена. Така и човекът в беден на радост живот - за да живее трябва да бъде или силен, или търпелив, или да се задоволява с малкото, подобно на тревата.
  С първия дъжд растенията се устремяват към небето. Малък повод за радост и на човека му се иска отново да живее.
  
  
   ***
  Седейки над морето, китаристът в широкопола шапка и черни очила се опитваше да възпроизведе мелодията на морето при залез. Той гледаше залязващото слънце и вълните през черните си очила, а дългите му пръсти през това време все се опитваха да хванат мелодията. Но струните на духа му бяха разстроени и акордите звучаха като въпроси на неспокойната му душа.
  
   ***
  -Луната прилича на огромен поднос - каза поетът.
  -А на мен ми напомня сребърна монета - каза собственик на антикварен магазин.
  -Всичко това са само вашите неверни представи за действителността - усмихна се ученият - разстоянието до луната винаги е едно и също. То никога не се променя.
  -Жалко - каза поетът - понякога ми се струва, че луната е съвсем близо.
  -Слез на земята! - дръпна го антикварят - как може да бъде близо онова, което е толкова далече?!
  -Луната действително винаги е еднакво далече от нас. Работата е доколко близко или далече от небето е всеки от нас - каза философът.
  
  
   ПРИЗРАК
  
  Нощ.
  Мъртва тишина, каквато съществува само при абсолютната самота.
  Тревожен сън, в който всичко е като наяве. Телефонен звън, пробуждащ плахата надежда сред безкрайна тревога.
  Познат глас, който разпознаваш веднага, още по дишането.
  -Ти ли си? - гласът замира, сякаш се страхува да не изплаши надеждата.
  В слушалката пауза.
  -Не, това е грешка.
  -Не бих могла да сбъркам, ти си.
  В гласа - безгранична вяра във възможността всичко да се промени.
  -Не, не съм аз. По-точно, аз съм, но не съм онзи, който ти е нужен.
  -Но това не може да бъде. Не бих могла да сгреша.
  -Случва се. Често се случва... особено нощем.
  -Това не може да бъде случайност. Нали си ти?
  -Не. Дори не знам кой ти трябва.
  -Нужен си ми ти.
  -Но това не съм аз. Трябва ти някой друг.
  -Няма друг. Има само един единствен и това си ти.
  -Искаш да стана него? Вярваш, че мога да стана някой друг?
  -Не бих могла да сгреша.
  -И все пак, съвсем не съм онзи, когото търсиш.
  -Мислиш, че съм сбъркала?
  -Случва се.
  -Случва се, но само не сега.
  -Ти знаеш, че ме няма.
  -Защо тогава идваш при мен в съня ми?
  -Защото през цялото време ме викаш. Ще дойде утрото и аз пак ще изчезна.
  -Ти искаш пак да си идеш?
  -Не мога да остана. Аз съм само част от твоя сън.
  -Защо тогава идваш винаги само нощем?
  -Защото на сутринта всичко е различно.
  -Как различно?
  -Такова, каквото трябва да бъде... на дневна светлина.
  -А сега?
  -Сега е възможно всичко. В съня е възможно всичко. Но само до утрото.
  -А на сутринта?
  -Тогава те чакат неща, които никой няма да направи вместо теб.
  -А ти?
  -Аз съм само твой сън. Не разчитай на призраци.
  -Разчитам на теб.
  -Аз съм само призрак. Не мога нито да ти помогна, нито да те защитя.
  -Ти си ми нужен.
  -Ти на мен -също.
  -Ще те чакам.
  -По-добре живей. Предстои ни цяла вечност. Време ми е.
  Тревожният нощен сън се сменя с дълбок и непробуден.
  На сутринта всекидневните грижи заемат мястото на нощните призраци...
  
  
  СЛАБОУМНИЯТ
  
  Ор (име на иврит , в превод - светлина) се беше родил слабоумен и в живота не го чакаше нищо добро. Той работеше в къмпинг и вършеше тук най-мръсната работа- метеше и изнасяше боклука. Често го използваха като хамалин. Държаха го тук повече от състрадание и се отнасяха снизходително с него.
  Ор никога не се сърдеше, говореше съвсем малко - думите му се удаваха с усилие и ако нещо не разбираше, никога не питаше отново, а само по детски се усмихваше.
  Точно така се отнасяше и с шегите по негов адрес. Ако на постоянните посетители им беше скучно, те се забавляваха, шегувайки се с Ор.
  Любимата им тема за шеги беше личният живот на Ор.
  -Е, намери ли си годеница? - понякога весело го питаха те, на път за тенис-корта или за басейна.
  -Намерих си - с усмивка отговаряше той.
  -Наистина ли? И коя е тя?
  - У-у!- възторжено отговаряше Ор и започваше да я описва с най-ярки цветове, на каквито беше способно само неговото въображение. - Тя е такава...! - Беше му трудно да покаже възторга си с думи, той се объркваше и мучеше, опитвайки се да изрази неизразимото - колко е прекрасна тя, неговата любима.
  Но очите му светеха толкова възторжено, че нямаше нужда от думи.
  Посетителите ехидно се ухилваха, дори без да го крият.
   - Не забравяй да ни поканиш на сватбата! - подхвърляха му те, бързайки да се възползват от благата на къмпинга.
  Никаква годеница Ор нямаше - на кого беше притрябвал този слабоумен и тромав човек, който можеше само да чисти боклук или по детски да се усмихва?
   Годеницата съществуваше само във въображението му, но той не правеше разлика между реалността и фантазията - това не му беше необходимо.
  А и може ли толкова прекрасно същество като въображаемата му годеница да бъде реалност?
  Недостигът му на ум Господ беше компенсирал с буйна фантазия и кротък нрав.
  Той никога не се обиждаше на циничните шеги по негов адрес и само понякога, в минутите за почивка, седеше неподвижно на тревата и с укор гледаше в пространството пред себе си. Но никой не забелязваше този поглед. Всички виждаха в него само нещастния, непохватен глупчо.
  Светът не се променяше от укорителния му поглед.
  Веднъж един от "квартирантите" гръмко се караше по телефона с невидим събеседник.
  - Глупак, ... мамицата ти! - викаше той по цялата автомобилна стоянка.
  Внезапно се обърна и видя точно зад гърба си Ор, който неподвижно го гледаше с ням укор.
  Говорещият - висок, атлетичен мъж на средна възраст, изведнъж се изчерви от този поглед като дете, хванато на местопрестъплението, и притихна.
  -После всичко ще изясним - припряно каза той, затвори слушалката, бързо влезе автомобила си и потегли рязко.
  Погледът на Ор омекна и той отново се усмихна на света със своята детска усмивка.
  
  СПОМЕН
  
  Ноември. Студената казарма е препълнена, а новобранците все пристигат на разпределителния пункт.
  След няколко дни, те ще бъдат изпратени кой в Германия, кой в Унгария, кой в Афганистан и каква ще е съдбата им там - неизвестно.
  А засега трябва някъде да бъдат настанени.
  Младите войници, още несвикнали с ботушите и войнишките дрехи, измъкват от склада комплекти двуредови легла и ги монтират в клуба.
  Суетнята завършва едва вечерта, когато всички легла са поставени, вечерната проверка е минала и сержантите са командвали отбой.
  Дежурният офицер се отдалечава към КПП-то. Известно време клубът, превърнат в казарма, бучи, но постепенно утихва.
  И тогава, все по-отчетливо, в мрачното жилище на войниците проникват звуци на пиано.
  Нечии внимателни пръсти и обути в ботуши крака, се опитват да извлекат мелодия от разстроеното пиано, намиращо се зад тънката стена, отделяща клуба, превърнат в казарма, от малката библиотека на воинската част.
  По отделните звуци разпознавам "Апасионатата" и в казармата става сякаш по-светло и по-топло.
  След няколко дни невидимият пианист ще се озове някъде в Унгария, в Далечния Изток или Афганистан, където го чака същата мрачна казарма с нейната наглост и нечистотия, или палатка, някъде в полето или в пустинята.
  Невидимият пианист е като светулка в мазе. Не е по силите й да разпръсне мрака, но ни напомня, че има и друг живот, към който, дай Боже, ние всички скоро ще се върнем, отслужили отредения ни срок.
 Ваша оценка:

Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Болдырева "Крадуш. Чужие души" М.Николаев "Вторжение на Землю"

Как попасть в этoт список
Сайт - "Художники" .. || .. Доска об'явлений "Книги"