Ривлин Влад : другие произведения.

Рижата Красавица

Самиздат: [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь|Техвопросы]
Ссылки:
Школа кожевенного мастерства: сумки, ремни своими руками
 Ваша оценка:
  • Аннотация:
    превод: Георги Ангелов

  - Ключа - каза тя, протегнала ръка и без да ме гледа в очите.
  Мълчаливо пуснах в отворената й длан ключа от къщи - единственото, което все още ни свързваше.
  - Сбогом - казах, отваряйки входната врата.
  - Сбогом - отвърна тя, затваряйки вратата след мен.
  Не видях лицето й, само забелязах, че избърсва сълза и оправя косата си.
  Това е. Край на епоха в нейния и моя живот.
  40 години. Трябва да се започва всичко отначало, или напротив, да се завърши всичко?
  Излязох от входа, седнах на студената пейка до къщи, извадих цигара и запалих, мръщейки се от дима.
  Новият живот започваше с кишав ноемврийски ден.
  Всичко предразполагаше към философия и спомени.
  И си спомних как се срещнахме. Тогава, след като я забелязах, не виждах вече нищо друго, освен ярката й рокля и развените в танца златни къдрици. От време на време виждах устните й и блясъка на големите й изразителни очи. И жадно търсех нейните очи и устни, сякаш ги целувах с поглед.
  
  После тя ми призна: "Очите ти горяха така, че не виждах вече никого освен теб".
  
  А сега всичко беше в миналото и вече завинаги.
  Никога вече няма да блестят така нейните коси и устни и никога вече няма да я гледам така, както тогава. Никога...
  Цигарата догоря бързо. За колко изгаря една цигара? Минута, две? Най-много три.
  Тази димяща цигара ми напомни човешкия живот, който си отива също толкова бързо.
  Впрочем, клечката кибрит изгаря още по-бързо.
  Изгорялата цигара хвърлят в коша за боклук или направо върху асфалта, или в калната локва.
  Животът ми заприлича на тази недопушена цигара.
  От тъжните размисли ме отвлече познат звънък лай.
  Това беше весело рижо женско кученце, още кутре.
  Тя се появи в нашия двор в самия край на лятото и оттогава навсякъде се чуваше звънкият й лай.
  Кутрето беше много весело, изключително дружелюбно с всички, все се стремеше към децата, упорито искайки да ги близне по лицата.
  Те с охота си играеха с нея, но не забелязвах някой да я храни.
  И тогава започнах да я храня аз.
  Жена ми се страхуваше за чистотата в апартамента и категорично отказа да я вземем вкъщи.
  И сега кученцето изникна пред мен отново, същото весело и наивно, и поздравявайки ме със звънкия си детски глас, до самозабрава се завираше в обувките ми.
  Започнах да я галя, а тя все се опитваше да ме близне по лицето като предано ме гледаше право в очите.
  Бяхме напълно сами с нея в този ноемврийски здрач.
  - Наивна си ти - казах й - даже не знаеш колко е злото и калта в този живот. Затова си толкова весела.
  Впрочем, животът й също не беше сладък. Но въпреки това, тя не униваше.
  Винаги тичаше след децата и не се обиждаше, когато те тропайки с крака, я гонеха.
  - И за какво ти, глупачето ми, така обичаш хората? - чудех се аз - какво добро са ти сторили?.
  Надигнах се от пейката.
  Кученцето предано ме гледаше. То винаги се надяваше да му отвърнат със същата преданост, с каквато то се отнасяше към хората.
  И макар че много често се лъжеше в тях, все пак продължаваше да вярва в най-доброто, което съществува в човека.
  Погледнах в очите й и не можех да си тръгна.
  Гледаше така, като че ли от мен зависеше съдбата й. Гледаше ме право в очите.
  - Хайде с мен, ще те почерпя с мармалад - казах й.
  Тя много обичаше мармалад и понякога я глезех с любимото й лакомство, въпреки строгата забрана на съседа-кучкар.
  Кученцето заскимтя от възторг, като че ли разбра думите ми и се понесе пред мен към новото ми жилище.
  Удържах обещанието си и за десерт я нахраних с мармалад, макар че знаех, че е вредно за нея.
  Но какво в нашия живот не е вредно?
  И после, с нещо трябва да се тровим, за да не изглежда животът толкова тъжен.
  Ето, тровя се: себе си - с цигари и коняк, а нея - с мармалад от супера.
  
  Тя заживя с мен и вече не можех да си представя как съм живял досега без тази рижа топчица с нейния звънък лай.
  Всяка сутрин тя ме будеше и дишайки страстно, се опитваше да ме близне по сънната физиономия.
  Криех се от нея под одеялото, а тя възмутено джавкаше, негодувайки от моята леност.
  Квартирата вече не ми изглеждаше толкова унила.
  Вечер седях зад компютъра и траках опусите си на клавиатурата, а моята рижа красавица лежеше на килимчето до краката ми и мирно дремеше.
  Наистина, тя се излежаваше така за кратко.
  Беше много подвижна, навсякъде пъхаше любопитното си носле и гризеше всичко наред.
  Сдъвка два чифта мои обувки и едва не я плеснах с каишката.
  Виках й като на непослушно дете, но ръката ми не се вдигаше да я ударя.
  Понякога с нея гледахме телевизия и тогава тя важно седеше на стария диван до мен.
  Квартирата ми тя считаше за своя и изискваше цялото ми внимание.
  Ако четях книга или вестник, лягаше пред мен по гръб и искаше да галя по коремчето.
  Ако я отстранявах, лаеше възмутено, със сълзи в гласа.
  Виж ти женска природа!
  Малко по-късно отивахме в парка, където общувах с други кучкари и кучкарки, а моята рижа красавица през това време душеше и тичаше с други кученца.
  -Е, стига си кокетничела - казвах й, здраво премръзнал и изпушил кутия цигари - Да си отиваме вкъщи.
  Колкото повече растеше, все по-неясно ставаше кой кого разхожда - тя мен, или аз нея - вече с усилие удържах ремъка.
  Вместо моите специални книги, сега четях книги за кучета.
  
  Постепенно започнах да свиквам с новия си живот.
  Веднъж позвъни жена ми.
  -Зает ли си? - попита тя.
  -Не - отговорих. - Случило ли се е нещо?
  - Нищо не се е случило, просто исках да знам как си. А и на децата им е мъчно.
  - И на мен ми е мъчно - казах.
  - Наистина ли? - попита тя
  - Разбира се, че наистина - отговорих.
  - Видях те с куче, това то ли е, нашето кученце? - попита жена ми.
  - Да, същото.
  - Пораснала е - констатира жена ми.
  - Да - потвърдих аз.
  - Забравил си някои от нещата си. Сигурно ти трябват. Винаги можеш да си ги вземеш..
  - Добре, благодаря.
  - А искаш ли сама да ти ги донеса?
  Помислих и се съгласих.
  - Хайде да се срещнем вечерта, ще се разходим - казах.
  Тя се съгласи.
  
  Явно отдавна ни чакаше, защото беше измръзнала
  Леко облечена. "И както винаги без шапка" - отбелязах за себе си.
  - Отдавна ли си тук? - попитах я.
  - Не, от две минути - отвърна ми тя с усмивка.
  - Както винаги без шапка - измърморих.
  - Както винаги - усмихна се тя. - А ти все така много пушиш - с нежност рече жена ми.
  Само разтворих ръце.
  Погледите ни се срещнаха.
  "Очите й са такива, както тогава" - помислих си. - "И кожата й е същата бяла и нежна. Косите й, разбира се, са малко потъмнели, но на мен други не ми и трябват."
  Внезапно ми се прииска да я прегърна.
  А тя като че ли почувствала това, се приближи до мен и едва ли не се пъхна в мен.
  Слагайки ръката й на рамото ми, нежно я привлякох към себе си.
  Не знам колко сме стояли така.
  Накрая тя каза, вдигайки очи към мен:
  - Така съвсем ще замръзнем. Хайде вкъщи.
  - Нямам ключ - й казах с усмивка.
  В отговор тя протегна ръка с моя ключ, гледайки ме право в очите. В нейните - светеше щастлива усмивка.
  "Като че ли сме пак на двадесет" помислих си.
  Изглежда и тя си мислеше за същото.
  Поне така ми се стори, като гледах очите й.
  - Но кученцето ще живее с нас - заявих я тон, нетърпящ възражение.
  Жена ми тежко въздъхна, притискайки се в мен.
  - Добре - предаде се тя накрая.
  През цялото време кученцето неподвижно стоеше срещу нас и ни гледаше.
  Като че ли чакаше присъдата на кучешката си съдба.
  И щом чу думите на жена ми, избухна в щастлив лай.
  
  2009
 Ваша оценка:

Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Болдырева "Крадуш. Чужие души" М.Николаев "Вторжение на Землю"

Как попасть в этoт список

Кожевенное мастерство | Сайт "Художники" | Доска об'явлений "Книги"