Една много богата жена обичаше да помага на бедните.
Това й беше хоби.
На бездомните тя подаряваше одеяла и дюшеци, за да не им е толкова твърдо и студено, когато спят на земята.
Гладните хранеше при себе си в съботите, в отделено за целта помещение от огромното си имение.
Тя вършеше това напълно безвъзмездно, като искаше от облагодетелстваните само да спазват съботата, а ако са мъже - да носят и кипа.
Но бездомниците и без това носеха кипа - без нея щеше да им е по-студено по мазетата и кръстопътищата.
Като много религиозна жена, тя ревностно спазваше съботата и всички религиозни празници.
И винаги отиваше да се моли с чувството на честно изпълнен дълг.
Впрочем, тя се грижеше не само за хората, но и за животните.
Дори бе отделила в имението си специално място за бездомните котки и кучета.
Тук постоянно ги хранеха и имаха покрив над главата.
Веднъж деца й донесоха намерена някъде котка.
Всъщност съвсем малко котенце.
От него миришеше на помийна яма, беше слабичко, с някаква безцветна козина.
Стана й мъчно, но не й се прииска да го погали.
Жената се замисли какво да прави с котето.
И внезапно се сети. Спомни си за една самотна старица, която живееше в район, наречен политически коректно "за социално слаби слоеве от населението".
"Бабата сигурно ще се зарадва на съществото, то ще направи по-приятна самотата й", помисли си лейди, изпадайки във възторг от собствената си находчивост.
Лейди беше изключително демократична и сама отнесе подаръка на старицата.
И бабата наистина се зарадва на котката.
Откакто децата й се пръснаха, кой в Ню Йорк, а кой още по на север - в Канада, всичките й контакти се състояха от магазина, където си купуваше най-необходимото, телефонните обаждания и телевизията.
Отказвайки се от всичко, а понякога дори и от най-необходимото, тя всеки път заделяше трохи от своята помощ по старост - събираше пари, за да иде при децата си.
"Скоро, съвсем скоро", мечтаеше старицата.
Внуците й се бяха родили в далечна Америка и тя мечтаеше да ги види не само на снимка, а и най -накрая да ги прегърне.
Отдавна приготвяше подаръци за тях и с нетърпение чакаше заветната минута, когато щеше да се издигне по стълбата на самолета, с който да полети към децата и внуците си.
Но колкото повече бързаше, толкова по-бавно се нижеха часовете и дните.
Като че ли напук на нея.
Особено нощем, при безсъние.
"Сега времето няма да върви така мъчително", радостно си помисли старицата, виждайки котката.
Тя й приготви чинийка и наля топло мляко.
- Пий - ласкаво каза тя на котката - а аз ще ида да ти купя храна. Какво обичаш повече: риба или кокоше месо?
Котката не отвърна, лакомо лочейки млякото.
Старицата протегна ръка, за да я погали, но котката отскочи и засъска.
Бабата въздъхна, като майка, на която нищо не й остава, освен да се примири с трудната възраст на детето си и тръгна да търси храна за животното.
Междувременно котката проучи целия апартамент, избра си подходящ ъгъл на дивана в гостната и задряма.
През следващите дни тя започна да маркира целия апартамент, без да обръща никакво внимание на стопанката.
И, както и преди, съскаше при всеки опит да я погалят като все така миришеше на помия.
Жената тъжно гледаше питомката си - тя като че ли живееше в апартамента и същевременно като че ли я нямаше.
За присъствието на още едно живо същество в апартамента сега напомняха само миризмата на котешка урина, която се носеше из цялото жилище и ставаше все по-силна, и все същата, с нищо неунищожима миризма на помия.
Не се промени и предишният живот на бабата - тя, както и по-рано, прекарваше всичките си вечери пред телевизора.
Жената неуморно миеше апартамента, но котката всеки път заявяваше за своите права и оставаше все така недружелюбна.
Дъждовете свършиха, започна пролетта и един ден Леа - така наричаха сега котката, скочи от отворения прозорец на апартаментчето, намиращ се направо на земята и се върна на боклука.
Беше ли това зовът на предците или просто не й хареса у старицата - кой знае.
Котешката душа е мрак.
Оттогава котката се ровеше в боклуците, просеше от съседите, а понякога, все едно нищо не се е случило, се появяваше при бившата си стопанка.
"Не се получи", тъжно мислеше жената, гледайки огромните като чинийки, зелени котешки очи.